— Нещото, което се наложи да измисля, за да се справя с ведомостта за заплатите, татко — отговори друг ІІа.
— Мислех си, че алгебрата върши тази работа?
— Миналата седмица свършихме с алгебрата — намеси се трети ІІа. — Сега вече сме на висша математика. Трябваше още четири пъти да си направя лупинг, за да мога да се заема с въпроса и понастоящем три мои версии работят с… — хвърли бегьл поглед на братята си — с квантово счетоводство.
— Това пък за какво ви е? — попита баща му отегчено.
— За следващата седмица — водещият счетоводител яростно гледаше към най-горната плочка — Например, знаеш го Ртур, художника на фрески, нали?
— Какво за него?
— Ами той, по-скоро те са ми пуснали сметка за двегодишен труд.
— Лелеее…
— Казаха ми, че са го положили във вторник. Като се отчита фактът, че времето по природа си е фрактално, както ми казаха.
— Те ли ти го казаха? — попита Птакласп.
— Удивително е само какви неща прихващат тия хора — отбеляза един от счетоводителите, забил яростен поглед в паракосмическите архитекти.
Птакласп се поколеба:
— Колко са?
— Откъде да знаем? Бяха петдесет и трима. После стана каквато стана. Във всеки случай, често го виждаме наоколо.
Двама ІІа се облегнаха назад и сключиха обтегнатите пръсти на ръцете си — това винаги е лош знак при човек, който има вземане-даване с пари.
— Проблемът е в това — продължи един от тях — че след първоначалния ентусиазъм много от работниците си направиха лупинг неофициално, за да могат да си стоят вкъщи и да се изпращат на работа едновременно.
— Но това е нечувано — протестът на Птакласп прозвуча неубедително. — Те не са различни хора, те сами на себе си го правят.
— Татко, тази мисъл никога никого не е спирала — възпротиви се ІІа. — Колко двайсетгодишни хора са спрели да се наливат до пълно оглупяване, за да отърват някакъв си четирийсетгодишен непознат от смърт, причинена от цероза на черния дроб?
Последва тишина, докато останалите се опитваха да проумеят казаното.
— Непознат ли? — несигурно отрони Птакласп.
— Същият човек, когато остарее — рязко уточни ІІа. — Това беше философско отклонение.
— Един от зидарите вчера се самонаби — мрачно сподели един ІІб. — Сби се със себе си заради жена си. А сега се побърква, защото не е наясно дали това е негова по-ранна версия или е някой, който още не е бил. Страх го е, че ще изтърве нишката. Има и по-лошо. Татко, плащаме на четиридесет хиляди души, а сме наели само две хиляди.
— Ще фалираме, нали това се опитваш да ми кажеш — уточни Птакласп. — Знам. Аз съм виновен. Само исках да ви оставя нещичко, нали разбирате. Не съм предполагал, че ще стане така. В началото всичко изглеждаше лесно.
Един ІІа се прокашля.
— Не е… ъ-ъ… не е чак толкова зле — каза тихичко.
— Какво намекваш?
Счетоводителят постави десетина медни монети на масата.
— Ами, ъ-ъ. Значи, хрумна ми, щом става всичкото тава местене във времето, че не само хората могат да си правят лупинги, а-а, ъ-ъ, гледайте сега, нали ги виждате тези монети?
Една монета изчезна.
— Всички са еднакви, нали? — попита един от братята му.
— Ами да — последва много смутеният отговор на ІІа, защото намесата в божествения поток на парите бе чужда на религията, която изповядваше. — Една и съща монета се явява на петминутни интервали.
— Този номер ли използваш, за да им плащаш? — тъпо попита Птакласп.
— Не е номер! Давам им парите — превзето отвърна ІІа. — Онова, което става с парите по-нататък, не е моя отговорност, нали?
— Това изобщо не ми харесва — възпротиви се баща му.
— Не се тревожи. Накрая всичко се изравнява точно — каза един ІІа. — Всеки получава онова, което му се полага.
— Да. Точно от това ме е страх — промърмори Птакласп.
— Това е само един начин да накараш парите ти да работят за теб — уточни друг от синовете му. — Навярно е квантов.
— Уф, добре де — отпаднало измънка Птакласп.
— Довечера ще й сложим върха, не се тревожи — успокои го един ІІб. — След като мощта й се излее, ще можем да уредим нещата.
— Казах на царя, че това ще го направим утре.
Всички Птакласп ІІб пребледняха в унисон. Въпреки горещината в шатрата внезапно стана много по-студено.
— Довечера, татко — настоя един от тях. — Искаш да кажеш довечера, нали?
— Утре — последва непоклатимият отговор на Птакласп. — Уредил съм сенник и хора, които да хвърлят цвят от лотос. Ще има и оркестър. Систруми, тромпети и дрънкане на цимбали. С речи, последвани от пиршество. Винаги сме правили така. За привличане на нови клиенти — иска им се да поогледат с очите си.
— Татко, сам виждаш как поглъща… Толкова скреж…