От пустинята духаше ветрец. Той прехвърли крака през парапета и тихо тръгна по все още нагорещения покрив. Във въздуха се усещаше миризма на прясно готвено с привкус на подправки.
Странно усещане е да пълзиш по покрива на собствения си дворец, като се опитваш да не налетиш на собствените си стражи, отдаден на мисия в пълно нарушение на лично издадения от теб указ и с ясно съзнание за факта, че ако те хванат, ще се окажеш хвърлен по своя заповед на свещените крокодили. В края на краищата несъмнено вече бе наредил да не се проявява никаква милост към него, ако бъде заловен.
А това придаваше особена тръпка на упражнението.
Тук, по покривите, съществуваше особена свобода — единствената, на която можеше да се радва царят на долината. На Тепик му хрумна, че селяците, които си нямаха никаква земя по делтата, са много по-свободни от него, въпреки че неговата бунтарска, нецарствена същност му казваше: „Да, свободни са да пипнат болест по избор, да гладуват колкото си искат и да пукнат от която си изберат смъртоносна треска. Е, свобода си е все пак.“
Едва доловим шум на фона на огромната тишина в ношта привлече вниманието му и го принуди да се доближи до края на покрива, обърнат към реката. Джел се бе проснала на лунната светлина — просторна и мазна.
По средата на течението една лодка се връщаше от отвъдния бряг с некропола. Нямаше как да сбъркаш фигурата на греблата. Сиянието се отразяваше от голата му глава.
Един ден, каза си Тепик, ще го проследя и ще открия какви ги върши там.
Ако отиде през деня, естествено.
На дневна светлина некрополът беше просто мрачен, сякаш цялата вселена бе спуснала кепенците, за да затвори по-рано. Дори се бе разхождал, за да го разгледа, бе скитал из улиците и булевардите, които винаги съумяваха да си останат спокойни и прашни независимо от климатичните условия на другия, на живеещия бряг на водата. Неотменно из въздуха витаеше нещо бездиханно и навярно нямаше нищо чудно. Общо взето, наемните убийци обичат нощта, но в некропола тя е съвсем различна. Или, по-точно казано, беше по много от същото. Освен това некрополът е единственият град в целия Диск, където убийците не могат да си намерят работа.
Стигна до петното светлина в двора на балсаматорите и надникна надолу. Миг по-късно леко се приземи на земята и се промъкна в залата със саркофазите.
— Здравей, момчето ми.
Тепик отвори капака на саркофага. Пак си беше празен.
— Тя е там, в един от онези отзад — осведоми го царят. — Никога не си се ориентирал добре.
Дворецът беше голям. Тепик едва се оправяше в него на дневна светлина. Обмисли шансовете си да предприеме издирване в тъмната като рог нощ.
— По моя линия си го наследил. Дядо ти беше толкова зле с посоките, че трябваше да пишат на сандалите му „Ляв“ и „Десен“. Имаш късмет, че в това отношение си се метнал на майка си.
Странна работа. Тя не разговаря, а бъбри. Очевидно не умее да задържи в главата си една мисъл за повече от десетина секунди. Мозъкът й изглежда е директно свързан с устата, така че щом някоя мисъл се свърти в главата й — веднага я изломотва на глас. В сравнение с дамите, които бе срещал по соаретата в Анкх — запленени от мисълта, че забавляват млади убийци, ги тъпчеха със скъпи деликатеси и разговаряха с тях на възвишени и деликатни теми, очите им святкаха подобно на карборундови бургии, а устните им се овлажняваха… — в сравнение с тях тя беше куха като, ами… като кухина. Въпреки това установи, че отчаяно иска да я открие. Липсата на каквато и да е била взискателност у нея я превръщаше в нещо като опиат. Изобщо не ставаше дума за гръдта й.
— Радвам се, че се върна, за да я вземеш — неясно се изрази царят. — Тя ти е сестра, знаеш ли. Половин сестра. Понякога ми се иска да се бях оженил за майка й, но нали разбираш, тя не беше от царско потекло. Много умна жена беше майка й.
Тепик внимателно се ослушваше. Ето го пак: едва доловим шум от дишане, достъпен за ухото само поради дълбоката тишина на нощта. Прокрадна се до задната част на залата, вслуша се отново и повдигна капака на един саркофаг.
Птраци се беше свила на кълбо на дъното му, дълбоко заспала, подложила ръка под главата си.
Внимателно опря калака на стената и докосна косата й. Тя измърмори нещо на сън и се намести още по-удобно.
— Ъ-ъ, май е по-добре да се събудиш — прошепна.
Тя отново се размести и отрони нещо като:
— Лстфгл.
Тепик се поколеба. Нито учителите му, нито Диос го бяха подготвили за нещо подобно. Знаеше поне седемдесет различни начина за убиване на спящ човек, но нито един, за да го събуди преди това.