Сръга я по възможно най-малко смущаващата част на тялото й. Тя отвори очи.
— О-о — промълви. — Това си ти.
И се прозя.
— Дойдох да те взема — каза Тепик — Спала си цял ден.
— Чух нечий глас. — Тя така се протегна, че Тепик припряно се извърна. — Оня жрец беше тук, оня с лице като на оплешивял орел. Наистина е ужасен.
— Така е — охотно се съгласи Тепик, изпълнен с облекчение, че някой изрича тези думи.
— Затова си кротувах. А и царят дойде. Новият цар.
— Ау. Тук, долу, така ли? — Власът на Тепик внезапно бе отслабнал.
Горчивината в гласа й се впи в сърцето му като нож за забиване Четвърти номер.
— Всички момичета казват, че той е много странен — добави тя, докато Тепик й помагаше да се измъкне от саркофага. — Знаеш ли, че можеш да ме пипнеш. Не съм направена от порцелан.
Прихвана я за ръката, като усещаше болезнена нужда от ледена вана и бърз крос по покривите.
— Нали си наемен убиец? — продължаваше тя. — Сетих се, след като си тръгна. Убиец от чужди страни. Тия черни дрехи. Да не си дошъл да убиваш царя?
— Де да можех. Той наистина вече взе да ме вбесява. Слушай, можеш ли да свалиш гривните си?
— Защо?
— Много дрънкат, като се движиш.
И обиците на Птраци биеха като камбани, когато си мърдаше главата.
— Не искам. Без тях все едно, че съм гола.
— Гола си и с тях — изсъска Тепик. — Моля те!
— Може да свири на цимбал — вметна призракът на цар Тепикамон XXVII напълно неуместно. — Е, не свири много добре, имай едно на ум. Стигнала е до страница пета от „Кратки пиески за малки пръстчета“.
Тепик изпълзя до коридора, който водеше навън от залата за балсамиране и здравата се ослуша. Тишината властваше в палата, нарушавана единствено от тежко дишане и подрънкването на бижутата, които Птраци сваляше от себе си. Изпълзя обратно при нея.
— Моля те, побързай. Нямаме много…
Птраци плачеше.
— Ъ-ъ. — каза Тепик. — Ъ-ъ.
— Някои от тях са ми подарък от баба — подсмърчаше Птраци. — И старият цар ми даде няколко. Тези обици са притежавани от семейството ми толкова дълго. Какво щеше да ти е на теб, ако ти трябва да се разделяш с тях, а?
— Разбираш ли, бижутата не са просто накит, който тя носи — уточни призракът на цар Тепикамон XXVII. — Те са част от самата нея.
„Леле — добави той на себе си, — сигурно това е Проникновението. Защо е толкова по-лесно да мислиш, когато си мъртъв?“
— Не нося бижута — отвърна Тепик.
— Да, ама имаш всичките тези ножове и какво ли не.
— Добре де, ама те ми трябват за работата ми.
— Какво от това.
— Слушай, няма нужда да ги оставяш тук, можем да ги сложим в моята торбичка. Но сега трябва да тръгваме. Моля те!
— Сбогом — тъжно им каза призракът, като ги проследи с поглед как се промъкват до вътрешния Двор.
Понесе се обратно към трупа си, който не беше най-добрата възможна компания.
Когато стигнаха до покрива, вятърът се беше засилил. Беше станал по-горещ и по-сух.
Отвъд реката една-две от по-старите пирамиди вече бяха започнали да изригват пламъците на сиянието си, но бяха някак слабовати и нещо не изглежда наред.
— Сърби ме навсякъде — оплака се Птраци. — Какво става?
— Май ще има гръмотевична буря — предположи Тепик с поглед втренчен във Великата пирамида отвъд реката.
Беше още по-наситено черна и представляваше триъгълник от по-тъмен мрак на фона на нощта. В основата й търчаха фигурки на хора подобно на побъркани, които наблюдават как изгаря лудницата им.
— Какво е това гръмотевична буря?
— Трудно ми е да ти го опиша — отвърна разсеяно. — Можеш ли да видиш какво правят там?
Птраци присви очи и се вторачи в гледката отвъд реката.
— Много работа имат — отвърна.
— Повече ми прилича на паника.
Още няколко пирамиди изригнаха, но вместо да се устремят право нагоре, пламъците им мъждукаха и плющяха напред-назад, гонени от неосезаеми ветрове.
Тепик се осъзна.
— Да тръгваме. Хайде да те измъкнем оттук.
— Казах ти, че трябваше да я затапим тази вечер! — крещеше Птакласп ІІб и викът му се носеше над писъка на пирамидата. — Сега не мога да издигна върха догоре, сигурно турбулентността там е ужасна!
Ледът от деня вреше по черния мрамор, който вече беше топъл при допир. Той погледна към камъка за върха на пирамидата, оставен на подпорите, после се обърна към брат си, който още беше по пижама.
— Къде е татко?
— Изпратих един от нас да го събуди — отвърна ІІа.
— Кого изпрати?
— Един от теб, всъщност.
— Уф. — ІІб отново се вторачи в камъка. — Не е толкова тежък. Двама от нас можем да го качим на ръце до горе.