Погледна с очакване брат си.
— Сигурно си се побъркал. Изпрати някои от работниците.
— Всички избягаха…
Надолу покрай реката друга пирамида се опита да изригне пламъците си, но те запукаха и запращяха, после пронизителен, назъбен пламък изригна от дълбините й, описа арка по небето и се заби в земята близо до върха на самата Велика Пирамида.
— Сега вече има интерференция между нея и останалите! — изкрещя ІІб. — Хайде, трябва да я отприщим, само това ни остава!
На около една трета от височината на пирамидата изригна синкав зигзаг, описа дъга във въздуха и се забоде в каменен сфинкс. Въздухът над него завря.
Двамата братя подхванаха камъка и с клатушкане се отправиха към скелето, а прахта в краката им се вихреше и образуваше необичайни форми.
— Чуваш ли нещо? — попита ІІб, докато се препъваха по първата платформа.
— Какво да чувам? Как времето и пространството се цедят през пресата за пране ли? — уточни ІІа.
Архитектът удостои брат си с поглед, в който се долавяше сянка на възхита. Много неприсъща забележка от устата на счетоводител. След което лицето му си възвърна предишния израз на слаб ужас.
— Не, не това.
— Да не би да ме питаш за звука, който издава въздухът, подложен на ужасяващи мъчения?
— Не, и за това не става дума. — ІІб бе лекичко обезпокоен. — Чуваш ли това пукане?
Още три пирамиди изригнаха зарядите си, които със слабо съскане се забиха в мътните облаци над главите им и се вляха в черния мрамор.
— Не чувам нищо такова — отвърна ІІа.
— Мисля, че идва откъм пирамидата.
— Ами ти ако искаш, допри ухото си там, но аз определено нямам такова намерение.
Скелето се гънеше под напора на бурята, а те с мъка се катереха по следващата стълба и върхът на пирамидата се люшкаше в ръцете им.
— Казах ти, че не трябваше да я правим — мърмореше счетоводителят, а камъкът се хлъзна и нежно се подпря на пръстите на крака му. — Не трябваше да я строим.
— Я млъквай и повдигни твоя край.
И така, тресяща се стълба след тресяща се стълба, братя Птакласп се дърляха и катереха по стената на Великата Пирамида. По-малките гробници покрай Джел продължаваха обстрела си една след друга, а небето бе прорязвано от съскащи и пращящи ивици на времето.
Горе-долу по това време най-великият математик на света, излегнал се в обора си под двореца и обвзет от благ метеоризъм, спря да преживя фуража и осъзна, че с числата се случва нещо нередно. С всички числа.
Погледът на камилата се плъзна покрай носа й и се заби в Тепик. От изражението й стана ясно, че той води класацията на всички ездачи в света, които тя най-малко би искала да я яхнат. Камилите обаче гледат всекиго по този начин. Имат много демократичен подход към човешката раса. Ненавиждат всеки неин представител без разлика на сан и вяра. Тази тук изглежда преживяше сапун. Тепик объркано огледа царските обори, потънали в сумрак — някога тук имаше стотици камили. Би заменил света за един кон, а средно голям континент за едно пони. Но в този момент в обора се въргаляха само няколко гниещи военни колесници — спомен от минали победи, възстаричък слон, чието присъствие бе леко необяснимо, и тази камила, която имаше вид на изключително неефективно животно. Коленете й бяха започнали да се протриват.
— Е, това е положението — каза той на Птраци. — Не смея да пробвам през реката нощем. Ще се опитам да те прехвърля през границата.
— Седлото правилно ли е сложено? — попита Птраци. -Толкова е смешно.
— Създанието е ужасно странно. Как можем да го яхнем?
— Виждала съм как работят водачите на камили — отговори тя. — Мисля, че просто ги налагат здравата с яка пръчка.
Камилата коленичи и придоби самодоволно изражение.
Тепик сви рамене, отвори портите към външния свят и се опули в лицата на шестима стражи.
Отстъпи. Те настъпиха. Трима бяха опънали тежките лъкове на Джел, които можеха да пробият врата или да превърнат хипопотам, готов за атака, в три тона подвижен кебаб. Никога не се бе налагало да ги опъват срещу човешки същества, но сега имаха вид на хора, които обмислят точно тази идея.
Капитанът на стражите тупна един от тях по рамото и му каза:
— Иди да съобщиш на великия жрец. — Яростно изгледа Тепик. — Хвърли на земята всичките си оръжия!
— Какво, всички ли?
— Да. Всички.
— Това може би ще отнеме известно време — предпазливо отговори Тепик.
— И дръж ръцете си така, че да ги виждам.
— Така можем да се озовем в задънена улица — осмели се да отбележи Тепик.
Гледаше ту към един страж, ту към друг. Владееше цяла палитра от похвати в ръкопашния бой, но при тях не се очакваше опонентът ти да е готов да те прониже със стрела в мига, в който мръднеш. Вероятно би могъл да се хвърли настрани и веднъж достигнал прикритието на камилския обор, да чака сгоден случай…