Така пък Птраци щеше да е изложена на нападението им. Освен това едва ли беше редно да се сбие със собствените си стражи. Подобно поведение не е приемливо дори и за един цар.
Нещо се раздвижи зад стражите и Диос се появи, тих и неизменен подобно на лунно затъмнение. Носеше запалена факла, която хвърляше диви отблясъци по голата му глава.
— Аха — възтържествува той. — Поганците са заловени. Браво.
Кимна на капитана:
— Хвърлете ги на крокодилите.
— Диос! — извика Тепик, когато двама стражи свалиха лъковете си и се спуснаха да го хванат.
— Каза ли нещо?
— Знаеш кой съм, човече. Я не се прави на глупак.
Върховният жрец вдигна факлата.
— Ти знаеш нещо, което аз не знам, момко. Казано метафорично.
— Никак не е смешно — възмути се Тепик. — Повелявам ти да им кажеш кой съм.
— Както искаш. Този наемен убиец — гласът на Диос режеше и жареше като термично копие — е убил царя.
— Но аз съм си царят, по дяволите. Как мога сам себе си да убия?
— Не сме толкова тъпи — каза Диос. — Тези хора тук много добре знаят, че царят няма да се спотайва из двореца си или да има вземане-даване с доказани престъпници. Само остава да разберем как си се отървал от тялото му.
Диос впи поглед в Тепик, който осъзна, че върховният жрец наистина е абсолютно смахнат. Рядък случай на лудост, причинена от факта, че толкова дълго е бил себе си, та навиците, свързани с вменяемостта са се гравирали в мозъка му. „Колко ли е стар в действителност?“ — питаше се Тепик.
— Наемните убийци са лукави хора — отбеляза Диос. — Внимавайте с него.
Нещо изтрещя зад жреца. Птраци се опита да го замери с камилски остен и не улучи.
Когато всички отново се обърнаха към Тепик, той бе изчезнал. Стражите, които стояха близо до него, с голямо усърдие бавно се свличаха на земята и охкаха.
Диос се усмихна.
— Хванете жената! — заповяда троснато. Капитанът се втурна напред и грабна Птраци, която дори не понечи да бяга. Диос се наведе и вдигна остена.
— Отвън има още стражи. Сигурен съм, че ще осъзнаеш този факт. В твой интерес е да се покажеш.
— Защо? — обади се Тепик от сенките, докато трескаво ровеше из ботуша си, за да напипа тръбичката за стрелички.
— За да бъдеш хвърлен на свещените крокодили, по заповед на царя.
— Да, бе, умирам от нетърпение.
Тепик трескаво сглобяваше малките части.
— За предпочитане е, като се има предвид какви са алтернативите — долетя отговорът на Диос.
В тъмното Тепик опипа малките кодирани краища на стреличките. Повечето от атрактивните отрови сигурно вече се бяха изпарили или превърнали в безвредни смески, но оставаха невредими някои от по-незначителните порции, предназначени да дарят клиента си с нищо повече от дълбок сън. Може да се наложи наемният убиец да си проправя път край редица будни бодигардове, за достигне оня, когото трябва да загроби. Неучтиво е да загробиш и тях.
— Остави да си вървим — предложи Тепик. — Подозирам, че точно това искаш, нали? Да си отида и никога повече да не се връщам, нали? Напълно ме устройва.
Диос се поколеба.
— Трябва да кажеш и друго:"Пусни и момичето да си върви."
— O, да. Точно така — съгласи се Тепик.
— Не. Бих изменил на царя.
— За бога, Диос, много добре знаеш, че аз съм царят.
— Не. Имам много ясна представа за царя. Ти не си царят.
Тепик надникна над стената на камилушнята. Камилата надникна над рамото му.
И тогава светът се побърка.
Добре де, още повече се побърка.
Сега вече всичките пирамиди бълваха сиянието си, насищаха небето със саждената си светлина, а братя Птакласп се мъкнеха нагоре към основната работна площадка.
ІІа се срути на дъските с хриптене, сякаш издадено от вехт мях. На сантиметри от него стената на пирамидата бе толкова нажежена, че не ставаше за пипане. Вече нямаще и сянка на съмнение в ума му, че пирамидата наистина скърца като шхуна в буря. Никога не беше обръщал особено внимание на самото изпълнение на строежите за разлика от цените на пирамидите. Сега обаче беше убеден, че този шум е толкова неправомерен, колкото и твърдението „II и II прави V“.
Брат му протегна ръка, за да пипне камъка, но бързо я отдръпна, защото малки искрички избухнаха около пръстите му.
— Топлината се чувства — заключи той. — Удивително!
— Защо?
— Да се нагорещи такава маса. Като си помислиш само за тонажа…
— Тая работа не ми харесва, Две-бе. — ІІа потрепери. — Хайде просто да оставим камъка тук, а? Сигурен съм, че всичко ще е наред, а утре сутринта ще изпратим една бригада горе, те знаят точно какво…