Нощта бе мека и кадифена. Отвъд жуженето на насекомите се чуваше друг звук, звук от пържене, едва доловимо от човешко ухо леко пращене.
Навярно именно това го бе събудило.
Въздухът беше топъл и влажен. Кълбета мараня се вдигаха от водата и…
Пирамидите не сияеха.
Израсна в тази къща, с векове принадлежала на майсторите-балсаматори и толкова често виждаше сиянието на пирамидите, че не му обръщаше внимание, както и на дишането си. Но сега те бяха тъмни и безмълвни, а тишината пищеше и мракът се втренчваше.
Но това не беше най-лошото. Когато ужасеният му поглед се вторачи в пустото небе над некропола, видя звездите и онова, на което звездите бяха залепени.
Копърко се втрещи. А после, когато му се отдаде да се замисли над случилото се, се засрами от себе си. В края на краищата, помисли си, винаги са ми казвали, че е така. Логично е. Просто го виждам за първи път.
Ето на. Но по-добре ли се чувствам сега?
Не.
Обърна се и се завтече по улицата, а сандалите му пляскаха по пътя. Стигна до къщата, която подслоняваше многобройното семейство на Ембри. Извлече протестиращия си чирак от комуналната постеля и го помъкна към улицата, обърна лицето му към небето и изсъска:
— Кажи ми какво виждаш!
Ембри премигна.
— Виждам звездите, господарю.
— На какво са, момчето ми?
Ембри леко се поотпусна.
— Това е лесно, господарю. Всеки знае, че звездите се намират на тялото на богиня Непт, която се простира като дъга от ох, дяволи и пъкъл!
— И ти я виждаш, нали?
— Олеле, майчице — прошепна Ембри и се свлече на колене.
Копърко кимна. Беше набожен човек. Голямо облекчение е да знаеш, че боговете са си на мястото. Но да разбереш, че са тук и сега — ето това е ужасната страна на нещата.
Защото в небесата се беше извило тялото на жена — бледосиньо и сенчесто на фона на воднистите звезди.
Беше огромна, с междузвездни мерки. Сянката между галактическите й гърди беше като мрачна мъглявина, закръгленият й корем — като огромна площ сияещ газ, пъпът й — кипяща тъмна жар, в която се раждаха нови звезди. Тя не крепеше небето. Тя беше самото небе.
Огромното й тъжно лице, надолу с главата на обърнатия хоризонт, втренчено гледаше право в Копърко. А той осъзнаваше, че няма на света нещо, което така да може да разклати вярата, като това да видиш ясно и точно предмета на вярата си. Да видиш, противно на всеобщото схващане, не означава да повярваш. Там свършва вярата, защото от нея няма повече нужда.
— O, Сод — измрънка Ембри. Копърко го фрасна по ръката.
— Я млъквай. И върви с мен.
— O, господарю, какво ще да правим?
Копърко огледа спящия град. Нямаше и най-малко понятие.
— Ще отидем в двореца — заяви твърдо. — Най-вероятно е илюзия поради…. поради мрака. Във всеки случай, скоро ще изгрее слънцето.
Закрачи напред, като му се искаше сега да е на мястото на Ембри и да може да прояви поне част от нечленоразделния ужас, който го бе обзел. Чиракът му го следваше с нещо като галопиращо пълзене.
— Виждам сенки до звездите, о, господарю! Ти виждаш ли ги? Около краищата на света, господарю!
— Това е само мараня, момко.
Копърко неотменно гледаше точно пред себе си и се стараеше да поддържа достопочтената си стойка, подобаваща на един Пазач на Лявото крило на Вратата на Хижата на Природната сода и на един носител на няколко медала за отличен шев.
— Ето. Виждаш ли, Ембри, слънцето изгрява!
Спряха, за да го погледат.
След което Ембри тихичко заскимтя.
По небето се изкачваше много бавно огромна огнена топка. Буташе я торен бръмбар, по-голям от света.
КНИГА ТРЕТА
Книга за новия син
Слънцето се издигна и понеже това не бе Старото Царство, по нищо не се различаваше от кълбо пламтящ газ. Лилавата нощ на дълбоката пустиня се изпари под изпепеляващия му поглед. Гущерите дезертираха в пукнатините на скалите. Тико се настани в рехавата сянка под останките на храстите силикия, погледна надменно към пейзажа и започна да преживя, докато изчисляваше корени на седма степен.
Тепик и Птраци в крайна сметка успяха да се скрият на сянка под козирка от варовик, седнаха и навъсено загледаха как топлинните вълни отскачат от скалите.
— Не мога да проумея — промълви Птраци — потърси ли навсякъде?
— Това е цяла страна! Не може просто да потъне в някоя дупка, да му се не види!
— Къде е тогава? — попита Птратци невъзмутимо. Тепик изръмжа. Усещаше жегата като чук, но въпреки това продължи да се разхожда между скалите, сякаш триста квадратни мили можеха случайно да останат незабелязани, скрити под някое камъче или зад някой храст.
Истината беше, че пътеката потъваше сред скалите, но почти веднага се издигаше отново и продължаваше през пясъчните дюни несъмнено по посока на Тсорт. Тепик разпозна сфинкса с пропукани от времето криле, отбелязващ границата. Според легендата той бродеше по границата в бедствени за страната моменти, въпреки че не се поясняваше защо.