— Не ми приличаш много на царя.
— И защо не?
— Той имаше златна маска.
— Това бях аз!
— Значи ти заповяда да ме хвърлят на крокодилите?
— Да! Тоест не. — Тепик се поколеба. — Искам да кажа, че царят го заповяда. Не бях аз… в известен смисъл. Както и да е, аз бях този, който те спаси — добави той галантно.
— Ето, виждаш ли? А ако беше цар, трябваше да си и бог. В момента не се държиш много божествено.
— Така ли? Виждаш ли… Ъ-ъ-ъ — Тепик отново се поколеба.
Птраци приемаше нещата толкова буквално, че и най-невинното изречение трябваше да издържи обстоен преглед, преди да бъде пуснато в обръщение по света.
— По принцип доста ме бива да карам слънцето да изгрява — подхвана той. — Въпреки че не знам точно как го правя. А и реките. Ако искаш някоя река да прелее, аз съм твоят човек. Тоест бог.
Той се смълча, защото го бе озарила една идея.
— Чудя се какво ли става там без мен.
Птраци се изправи и пое към клисурата.
— Къде отиваш?
Тя се обърна.
— Е, господин Цар или Бог, или убиец, или каквото и да си, можеш ли да сътвориш вода?
— Какво? Тук ли?
— Вода за пиене. Може и да има река, скрита в онази пукнатина, а може и да няма, но и в двата случая не можем да се доберем до нея, нали? Така че трябва да отидем някъде, където ще можем. Толкова е просто, че според мен дори един цар би го разбрал.
Той се забърза след нея надолу по сипея към мястото, където лежеше Тико. Камилата бе проснала глава на земята и мърдаше уши в горещината и прилагаше теорията на Ти-Злобен-Звяр за Преходните Интеграли върху поредица от многообещаващи цисоидни числа. Птраци го ритна изнервена.
— Значи знаеш къде има вода, така ли? — попита Тепик.
„… е/27. Единадесет мили…“
Птраци яростно го погледна с оградените си с черни кръгове грим очи.
— Искаш да кажеш, че ти не знаеш? Завел си ме в пустинята, без да знаеш къде можем да намерим вода?
— Всъщност… очаквах, че ще мога да взема малко със себе си!
— Дори и не си помислил за това!
— Слушай, не можеш да ми държиш такъв тон! Аз съм цар! — Тепик млъкна. — Абсолютно си права. Изобщо не помислих. Там, откъдето идвам, ръми почти всеки ден. Съжалявам.
— Кой ръмжи почти всеки ден? — Птраци повдигна вежди.
— Не ръмжи, а ръми. Нали знаеш, много ситни капки вода падат от небето.
— Каква глупава приумица. Откъде точно идваш?
Тепик изглеждаше отчаян.
— Мястото, откъдето идвам, е Анкх-Морпорк. Мястото, откъдето съм тръгнал, е тук.
Той се вгледа надолу в дирята. От такова разстояние, ако знаеш какво точно търсиш, можеше да видиш тънка цепнатина в скалите. Тя ги обрамчваше нагоре и от двете страни във формата на вертикална следа с дебелината на начертана линия, която небрежно бе побрала в себе си цяло речно царство и 7000 години история.
Тепик бе мразил всеки миг от времето, прекарано там. Сега царството се сви в себе си, без да го приеме. И понеже не можеше да се върне в него, много му се прииска да го стори.
Отиде до пукнатината и закри с ръка едното си око. Нужно бе само малко да извъртиш главата си и… Царството за кратко премина пред очите му и изчезна. Направи още няколко опита, но не успя да го види отново.
Ако можеше да раздалечи скалите достатъчно една от друга? Не, каза си той, това е глупаво. Не можеш да влезеш в линия. Линията няма ширина — всеизвестен геометричен факт.
Тепик чу Птраци да се приближава зад него, а в следващия момент усети ръцете й на врата си. За секунда се зачуди откъде бе научила Смъртния Хват на Душевното Пречистване, когато пръстите й започнаха внимателно да масажират мускулите му. Напрежението му се топеше благодарение на умелите ласки, както топка лой под нажежен нож. Потръпна, когато умората му го напусна.
— Приятно е.
— Обучавани сме за подобни неща. Сухожилията ти имат възли като топчета за пинг-понг.
Тепик с благодарност се отпусна на един от големите заоблени камъни в основата на скалата и позволи ритъмът на пръстите й да разплете проблемите на нощта.
— Не знам какво да сторя — прошепна той. — Това определено е приятно.
— Да си прислужница не означава само да белиш грозде — каза Птраци. — Първо научаваме, че когато господарят е имал тежък ден, не е най-подходящо да се предложи Срещата на Лисицата и фурмата. Кой казва, че трябва да правиш каквото и да било?
— Чувствам се отговорен — Тепик се протегна като котарак.
— Ако знаеш къде да намеря цитра, мога да ти изсвиря нещо успокояващо — предложи Птраци. — Стигнала съм до „Вечеринката на Таласъмите“ в Първи Том.
— Имам предвид, че един цар не бива да позволи царството му просто ей така да изчезне.