— Останалите момичета знаят нотите и всичко останало — продължи Птраци тихичко, докато му масажираше раменете. — Но старият цар винаги казваше, че предпочита да слуша мен. Казваше, че го развеселявам.
— Искам да кажа, че ще започнат да му викат Изгубеното Царство — смотолеви сънено Тепик. — Как бих се почувствал тогава, а?
— Казваше също, че харесва как пея. Всички останали твърдяха, че песента ми звучи като ято лешояди, току-що видели умряло магаре.
— Тоест „Цар на Изгубеното Царство“ звучи просто ужасно. Трябва да си го възвърна.
Тико бавно повдигна масивната си глава, за да проследи полета на една блуждаеща муха. Дълбоко в мозъка му премигваха малки колонки червени числа, определяпщ вектори, скорости и височини. Разговорите между човешките същества рядко го интересуваха, но му мина през ума, че мъжете и жените винаги се разбират най-добре, когато никой не слуша внимателно думите на другия. При камилите беше значително по-просто.
Тепик се вгледа в линията, очертала скалите. Геометрия. Това беше отговорът.
— Ще отидем в Ефеб — каза той. — Там знаят всичко за геометрията, а и имат някои много немислими хрумвания. В момента се нуждая именно от разюздани идеи.
— Защо носиш всички тези ножове и там подобни? Ама честно?
— Ъ-ъ-ъ?Моля?
— Всички тези ножове. За какво са ти?
Тепик се замисли върху въпроса.
— Предполагам, че не се чувствам напълно облечен без тях.
— Аха.
Птраци прилежно започна да търси нова тема за разговор. Намирането на Забавни Теми на Разговор също беше част от задълженията на прислужничката. Тя никога не се бе справяла добре в тази област. Останалите момичета разполагаха с огромен асортимент: като започнеш от любовните навици на крокодилите и стигнеш до размисли за живота в Отвъдното. Птраци трудно се сещаше за каквото и да било освен за времето.
— Значи… Предполагам си убил доста хора?
— Ъ?
— Ами като наемен убиец. Плащат ви да убивате хора. Много ли си убил? Знаеш ли, че прекалено напрягаш мускулите на гърба си?
— Не мисля, че трябва да говоря за това.
— Трябва да знам. След като ще се наложи да прекосяваме пустинята заедно и прочее. Повече от сто?
— Мили богове, не.
— Добре, под петдесет ли са?
Тепик се обърна.
— Виж, дори най-прочутите Убийци не са убивали повече от трийсетина през целия си живот.
— Значи по-малко от двадесет?
— Да.
— По-малко от десет?
— Мисля че най-точно може да се определи като число между нула и десет.
— Стига ми да знам и това. Тези неща са важни.
Двамата се върнаха при Тико, но този път изглежда Тепик си бе наумил нещо.
— А това… събрание…
— Среща — поправи Птраци.
— Ти и… ъ-ъ… още над петдесет мъже ли?
— Има друга дума за този тип жени — отвърна тя, но не твърде злобно.
— Извинявай. Под десет?
— Нека кажем някъде между нула и десет.
Тико се изхрачи. На двайсет стьпки от него мухата бе забърсана от въздуха и залепена на отсрещната скала.
— Невероятно е как го постигат, нали? — сподели Тепик. — Предполагам, че е животински инстинкт.
Камилата погледна надменно към него изпод своите подходящи за метене на пустинята мигли и се замисли.
„…Нека z = ei0. Джвакджвакджвак… Тогава dz = ie[i0]d0 = izd0 или dо = dz/iz…“
Все още по нощница Птакласп обикаляше безцелно сред отломките в основата на пирамидата.
Пирамидата бръмчеше като турбина. Птакласп не знаеше защо, той не разбираше огромното разхищение на мощ, която бе огънала измеренията с деветдесет градуса и ги удържаше там под огромен натиск, но поне тревожните времеви промени сякаш бяха спрели. Наоколо се виждаха по-малко синове, отколкото имаше преди. Честно казано, време беше да намери един-двама от тях.
Първо откри натрошения връх на пирамидата с белещата се обшивка от електрон. При срутването си от пирамидата камъкът бе ударил статуята на Лешоядоглавия Бог Хат, прегъвайки я на две и придавайки й израз на лека изненада.
Лек стон накара Птакласп да се зарови в останките на една палатка. Разкъса канавата и изрови ІІб, който премига насреща му в сивата светлина.
— Не се получи, татко — изпъшка той. — Почти го бяхме поставили горе и тогава цялото нещо просто си се усука!
Строителят махна гредата от краката на сина си.
— Нещо счупено? — попита той тихо.
— Мисля, че само съм се натъртил.
Младият архитект се изправи като потрепваше и се огледа.
— Къде е Две-а? Той беше по-високо от мен, почти на върха…
— Намерих го.
Архитектите не се славят с това, че умеят да различават тънките нюанси, но ІІб долови оловностудената нотка в гласа на баща си.
— Нали не е мъртъв? — прошепна той.