— Мисля, че не е. Не съм сигурен. Жив е… но… Движи се, движи се… ъ-ъ-ъ, я по-добре ела да видиш. Мисля, че нещо квантово го е сполетяло.
Тико продължи да се бъхти нататък с около 1.247 метра в секунда като изчисляваше сложни съединяеми координати, за да се отърси от скуката, докато огромните му чиниести копита скърцаха в пясъка.
Липсата на пръсти бе още един голям тласък за развитието на интелекта у камилите. Развитието на математиката при хората винаги бе спъвано от инстинктивната тенденция на човек при сблъсък с нещо наистина сложно, като например триформни многочлени или параметрични диференциали, да брои на пръсти. Камилите започваха, като брояха числата.
Пустините също бяха от полза. Там нямаше какво да ги разсейва. Що се отнасяше до самите камили, според тях пътят към могъществото на интелекта изискваше да няма какво толкова да правиш и да нямаш с какво да го правиш.
Камилата достигна гребена на дюната, огледа одобрително безкрайните пясъци, ширнали се напред, и започна да мисли в логаритми.
— Какво представлява Ефеб? — попита Птраци.
— Никога не съм бил там. Както изглежда, управляван е от Тиранин.
— В такъв случай се надявам да не го срещнем.
Тепик поклати глава.
— Не е такъв. Всеки пет години си имат нов Тиранин, но първо нещо му правят — Тепик се поколеба. — Мисля че го избират.
— Мислиш ли, че прилича на онова, което правят на котараците и биковете?
— Ъ?
— Нали се сещаш.. за да не се бият и да са по-кротки.
Тепик трепна от погнуса.
— Честно казано, не съм сигурен. Но май не е същото. Хората имат нещо, с което да го изберат. Доколкото знам, се нарича мнимокрация и означава, че всеки в цялата страна може да каже кой да е новия Тиранин. Един човек — един… — той млъкна.
Уроците по политическа история му се струваха много далечни и мътни, а освен това бяха изпълнени с понятия и принципи, неизвестни в Джелибейби, както и в Анкх-Морпорк, между другото. Тепик реши да пробва наслуки:
— Един човек — един пас.
— Значи тъй го избират?
Тепик вдигна рамене. Можеше и така да е.
— Основното е обаче, че всеки може за го прави. Много се гордеят с това. Всеки разполага с един… — отново се поколеба, вече сигурен, че нещо бе объркал — …пас. С изключение на жените, разбира се. И децата. И престъпниците. И робите. И неграмотните. И хората с чужд произход. И хора, които не са одобрени по различни причини. И още много други. Но всички останали могат. Цивилизацията на Ефеб е много напреднала.
Птраци отдели заслужено внимание на този въпрос.
— Значи това е мнимокрация, така ли?
— Изобретили са я в Ефеб — каза той, усещайки смътно, че трябва да защити идеята.
— Бас държа, че са имали проблеми с износа й — отвърна Птраци твърдо.
Слънцето не беше просто пламтяща купчина тор, бутана по небето от огромен бръмбар. Беше също и лодка. Всичко зависеше от гледната точка.
Светлината не бе каквато трябва, а някак мътна като вода, престояла седмици в чашата. Не бе останала и капка радост в нея. Светеше, но безжизнено като ярки лунни лъчи, а не като дневна светлина.
Птакласп обаче беше по-обезпокоен за сина си.
— Разбираш ли какво му е?
Другият му син захапа отчаяно палеца си. Болеше го ръката. Бе опитал да докосне брат си и пронизващия токов удар смъкна кожата от пръстите му.
— Може би — осмели се той.
— Можеш ли да го излекуваш?
— Не ми се вярва.
— Какво му е все пак?
— Ами, татко… когато бяхме горе на пирамидата… Ами, когато не успя да освободи заряда… Виждаш ли, сигурен съм, че просто се е изместило… Разбираш ли, времето е само още едно измерение… ъ-ъ…
Птакласп отчаяно завъртя очи.
— Стига с тези архитектски обяснения, момче. Какво не му е наред?
— Мисля, че страда от измерна недостатъчност, татко. Времето и пространството малко се пообъркаха за него. Това е причината непрекъснато да се движи настрани.
Птакласп ІІб се опита да отправи усмивка към баща си.
— Но той винаги се е движел настрани — отвърна Птакласп.
— Да, татко — синът му каза с въздишка. — Но това беше нормално. Всички счетоводители се движат така. Сега се движи настрани защото такова е… ъ-ъ, Времето за него.
Бащата се намръщи. Да се носи плавно настрани не беше единственият проблем на ІІа. Той беше и плосък. Не плосък като карта с лице, гръб и ръб, а откъдето и да го погледне човек.
— Напомня ми точно на онези човечета по стенописите — каза той. — Къде му е перспективата или както там го наричаш?
— Мисля, че е във Времето — каза ІІб безпомощно — Нашето, не неговото.
Птакласп обиколи сина си и отбеляза как ІІа все си оставаше плосък. Мъжът се почеса по брадичката.