— Но може би населението има отрицателен прираст именно защото спряхме да принасяме в жертвоприношение девственици, от двата пола, разбира се — каза забързано Кууми. — Някога да сте се замисляли за тази вероятност?
Замислиха се. След това се замислиха още повече.
— Не вярвам, че царят би одобрил — започна един от жреците предпазливо.
— Царя? — провикна се Кууми. — Къде е царят? Покажете ми царя! Питайте Диос къде е царя!
Нещо тупна пред краката му. Кууми погледна в ужас надолу към златната маска, която отскочи и се затъркаля към жреците. Те светкавично се разхвърчаха като кегли.
Диос излезе на светлината на оспорваното слънце с посивяло от гняв лице.
— Царят е мъртъв.
Кууми се огъна под натиска на гнева му, но успя блестящо да се съвземе.
— Тогава неговият наследник…
— Няма никакъв наследник — прекъсна го Диос. Погледна към небето. Малко хора могат да гледат право в слънцето, но с цялата отрова във взора си Диос по-скоро би принудил слънцето да погледне встрани. Очите на Диос се прицелиха от двете страни на носа му като чифт топове.
— Идват тук, сякаш всичко си е тяхно — каза той, може би на самия въздух. — Как смеят!
Кууми зяпна. Понечи да се възмути, но поглед с мощност много киловати го накара да спре.
Обърна се за подкрепа към другите жреци, които се бяха заели да изучават ноктите на ръцете си или да зяпат някъде в пространството. Сигналът беше ясен. Остана сам. Въпреки, че ако по някакъв начин спечелеше тази битка на волята, щеше да е заобиколен от хора, които ще го уверяват, че през цялото време са били зад гърба му.
— И все пак, всичко е тяхно — промълви.
— Какво?
— Ъ-ъ, всичко е тяхно, Диос — повтори и нервите му не издържаха. — Това са проклетите богове, Диос!
— Те са нашите богове — изсъска Диос. — Ние не сме техния народ! Те са моите богове и ще се научат да правят каквото им се казва!
Кууми реши да не продължава с фронталната атака. Нямаше начин да победиш този сапфирен поглед, да издържиш на този мечовиден нос и най-вече да направиш и малка пукнатинка в повърхността на ужасяващата праведност на Диос.
— Но… — успя да започне.
Диос махна с трепереща ръка и го накара да млъкне.
— Те нямат никакво право! Не съм давал никакви заповеди. Те нямат никакво право!
— В такъв случай, какво смяташ да правиш? — попита Куми.
Пръстите на Диос се разтваряха и сгърчваха. Той се чувстваше досущ като добър монархист, който събира снимки на всички от царското семейство и ги лепи в бележника си. Монархист, който не искаше да чуе и една лоша дума за тях — толкова добре си вършат работата, а не могат да отвръщат на всяка обида. И изведнъж цялото царско семейство взема, че се появява в хола му и се захваща да пренарежда мебелите му. Бленуваше за некропола и за студената тишина сред старите си приятели, за кратка дрямка, след която ще е способен да мисли толкова по-ясно…
Сърцето на Кууми прескочи. Безпокойството на Диос беше процепът, в който с подобаващи грижи и внимание може да се забие клин. Но не и с чук. С главата си Диос можеше и света да пропука.
Старият мъж отново се тресеше.
— Не си въобразявам, че мога да ги съветвам как да ръководят Отвъдното. Те няма да си въобразяват, че могат да ми казват как да ръководя царството си.
Кууми отдели това предателско изказване за допълнителен анализ и го потупа по гърба.
— Разбира се, че си прав.
Очите на Диос се извъртяха.
— Така ли? — попита той подозрително.
— Сигурен съм, че като съветник на царя ще намериш начин. Имаш пълната ни подкрепа, о, Диос.
Кууми вдигна ръка и я размаха към жреците, които хорово изразиха пълната си подкрепа. Ако не можеше да се разчита на царе и богове, поне винаги можеше да се разчита на стария Диос. Нямаше и един в редиците им, който не би предпочел несигурния гняв на боговете пред порицание от Диос. Върховният жрец ги ужасяваше по съвсем реален, човешки начин, с който нищо свръхестествено не можеше да се сравни. Диос щеше да оправи нещата.
— И никой от нас не взима на сериозно тези налудничави слухове за изчезването на царя. Несъмнено става дума за безумни преувеличения без каквото и да било основание — добави Кууми.
Жреците закимаха, а междувременно във всеки ум мъничка клюкичка размърда опашчица.
— Какви слухове? — попита Диос с половин уста.
— Така че разкрий пред нас, господарю, пътя, по който трябва сега да поемем.