— Мисля, че се е оплело в геометрията — каза Тепик с надежда. — Чух, че тук сте много наясно с геометрията и може би ще ми помогнете да се върна там?
— Геометрията не ми е силната страна — отвърна Ибид, — както сигурно ти е известно.
— Моля?
— Не си ли чел моите Принципи на Идеалното Управление?
— Страхувам се, че не.
— Или моя Обзор върху Историческата Неизбежност?
— Не.
Ибид оклюма.
— Аха…
— Ибид е известен авторитет по всичко — отбеляза Ксено. — С изключение на геометрията… и бояджийството… и елементарната логика.
Ибид го изгледа гневно.
— Ами ти тогава? — попита Тепик. Ксено пресуши чашата си.
— Аз съм по-скоро в областта на разрушителното апробиране на аксиоми. Приятелчето, което ти трябва, е Птагонал. Човек с много остър ум, който гледа на нещата от собствен ъгъл.
Мъжът бе прекъснат от тропот на копита. Неколцина ездачи преминаха в бесен галоп покрай хана и продължиха нагоре по павираните извити улички на града. Групичката изглеждаше доста развълнувана.
Ибид извади малка зашеметена чайка от чашата си — и я постави на масата. Изглеждаше потънал в размисъл.
— Ако Старото Царство наистина е изчезнало…
— Така си е — потвърди Тепик. — Няма грешка.
— …това означава, че граничим с Тсорт — продължи замислено Ибид.
— Моля?
— Няма нищо между нас и Тсорт — поясни философът. — Олеле. Което пък означава, че сме принудени да водим война.
— Защо?
Ибид отвори уста, отказа се и се обърна към Ксено.
— Защо да означава, че ще сме принудени да водим война?
— Исторически Императив — отвърна Ксено.
— А, да. Знаех си, че е нещо от сорта. Опасявам се, че е неизбежно. Безобразие е, наистина, но ето ти на!
Чу се нов тропот и още една група конници завиха край ъгъла, този път надолу. Носеха шлемове, украсени с пера — знака на ефебския войн, и викаха въодушевено.
Ибид се намести по-удобно на мястото си и скръсти ръце.
— Това ще да са войниците на Тиранина — каза, докато ездачите минаха в галоп през градските порти и поеха навътре в пустинята. — Изпратил ги е да проверят, можеш да си сигурен за това.
Тепик, разбира се, знаеше за враждата между Ефеб и Тсорт. Старото Царство значително бе спечелило от нея, като осигуряваше на търговците от двете страни място, където дискретно да търгуват един с друг. Потропа с пръсти по масата.
— Не сте водили война помежду си в продължение на хиляди години. В онези дни държавите ви бяха малки. Войните не бяха нищо. Сега сте огромни. Може да има жертви. Това не ви ли безпокои?
— Всичко е въпрос на достойнство — каза Ибид, но в гласа му се бе преплела нотка на неувереност. — Не мисля, че имаме голям избор.
— Всичко е заради онази дървена крава или каквото там беше — вметна Ксено. — Така и не могат да ни простят за нея.
— Ако не ги атакуваме, те ще ни атакуват първи.
— Вярно си е. Така че по-добре да капитулираме, преди да имат възможност да ни нападнат.
Двамата философи се спогледаха неловко.
— От друга страна, не може да се мисли трезво по време на война — отсъди Ибид.
— Има го и този елемент — съгласи се Ксено. — Особено важи за мъртвите.
Настъпи смущаваща тишина, прекъсната единствено от гласа на Птраци, която пееше на костенурката, и от време на време от писъка на някоя простреляна чайка.
— Кой ден сме днес? — попита Ибид.
— Вторник — отвърна Тепик.
— Мисля, че ще е добра идея да дойдеш на симпозиума. Провежда се всеки вторник. Великите умове на Ефеб ще дойдат. Всичко това трябва да се премисли. — Погледна към Птраци. — За съжаление младата ти приятелка не може да дойде. Присъствието на жени е абсолютно забранено — мозъците им прегряват.
Цар Тепикамон XXVII отвори очи. Колко е тъмно, мътните го взели, помисли си. Тогава установи, че чува туптенето на сърцето си, приглушено и на известно разстояние от него.
И се сети.
Беше жив. Отново жив. Този път — раздробен на части.
Някак си си бе представял, че ще го сглобят, когато стигне в Отвъдното, подобно на моделите на Гринджър.
Вземи се в ръце, човече, помисли си той.
Само от теб зависи дали ще се стегнеш. Точно така, каза си той. Има поне шест кани. Значи очите ми трябва да са в една от тях. Ще е добре да махна капака, та да видим срещу какво сме се изправили.