— Истината е, о… царю — Копърко почувства лека тръпка от подобно отношение на равен с равен, — младежът Ембри мисли, че вината е изцяло негова. Повторих му хиляда пъти, че боговете не биха направили всичко това само заради едно подрастващо момче с естествени нужди, ако схващате какво имам предвид.
— Дори за минута не бих си го помислил. Ако беше така, никога нямаше да се отървем от тях.
— Това му казах и аз — съгласи се Копърко с огромно облекчение. — Той е добро момче, сър, просто майка му има доста странни възгледи относно религията. Никога нямаше да се отървем от тях, бяха точните ми думи. Много ще съм ви благодарен, ако просто поговорите с него, сър, нали разбирате, да го успокоите…
— С удоволствие — склони царят. Копърко се приближи още малко.
— Истината е, сър, че тези богове, сър, не са наред. Наблюдавахме ги. Поне аз ги наблюдавах. Качих се на покрива. Ембри се скри под пейката. Не са наред, сър!
— Какво им е?
— Ами те са тук, сър. Не е редно, нали? Искам да кажа — наистина тук. Просто се разхождат наоколо, бият се помежду си и крещят на хората. — Озърна се, преди да продължи. — Между нас да си остане, сър, не ми изглеждат много умни.
Царят кимна.
— Какво правят жреците по този въпрос?
— Видях, че се хвърляха един друг в реката, сър.
Царят кимна отново.
— Звучи ми логично. Най-сетне им се е наместил умът в главата.
— Знаете ли какво мисля, сър? Всичко, в което сме вярвали, се сбъдва. Чух и още нещо, сър. Тази сутрин, ако беше сутрин, защото слънцето се въргаля навсякъде, а и то е едно слънце… Та тази сутрин няколко войника се опитаха да избягат по пътя за Ефеб и знаете ли какво откриха?
— Какво?
— Откриха, че пътят, сър, води обратно насам! — Копърко отстъпи крачка назад, за да може подобре да опише сериозността на откритието. — Групичката достигнала скалите, а изведнъж се оказа, че вървят по пътя от Тсорт. Пътят някак си води сам до себе си. Ние сме затворени, сър. Затворени с боговете си.
А аз съм затворен в тялото си, помисли си царят. Всичко, в което сме вярвали, се е сбъднало? Но онова, в което вярваме, не е същото, в което си въобразяваме, че вярваме.
Представяме си, че боговете са мъдри, справедливи и могъщи, а всъщност смятаме, че са досущ като тате след дълъг изморителен ден. И уж вярваме, че отвъдният свят е нещо като рай, ама си мислим, че се пренасяме там с телата си. Ето, и аз съм тук, и никога няма да се измъкна. Никога.
— Какво казва синът ми по въпроса?
Копърко се изкашля. Това бе зловещото изкашляне. Испанците използват обърнат въпросителен знак да отбележат, че това, което следва, е въпрос. Тази особена кашлица отбелязваше, че онова, което следва, е надгробна песен.
— Не знам как да ви го кажа, сър.
— Изплюй камъчето, човече.
— Сър, разправят, че синът ви е мъртъв, сър. Казват, че се самоубил и избягал.
— Самоубил се?
— Съжалявам, сър.
— А след това избягал?
— На камила, казват.
— Очевидно водим доста активен задгробен живот в семейството — отбеляза сухо царят.
— Моля?
— Искам да кажа, че двете събития могат да се смятат за взаимно изключващи се.
Лицето на Копьрко придоби добронамерено изражение на обърканост.
— Не може и двете да са верни — услужливо допълни царят.
— Хъм…
— Е, добре де, но аз съм извънреден случай — сопна се царят. — В това царство вярваме в живот след смъртта само след като си мумиф…
Царят спря. Бе твърде ужасно да мисли за това. Все пак правеше точно това за известно време.
— Трябва да предприемем нещо — каза той.
— За сина ви ли, сър?
— Стига си се занимавал със сина ми, той не е мъртъв, щях да знам ако беше — отсече царят. — Той може сам да се грижи за себе си, все пак ми е син. Това, което ме безпокои, са предците ми.
— Но те са мъртви… — започна Копърко. Вече бе споменато, че Копърко имаше много бедно въображение. В занаят като неговия бедното въображение е от първостепенно значение. Въпреки това видя въображаемата гледка на пирамидите, ширнали се покрай реката, и чу въображаеми шумове зад солидните врати, отвъд които никой крадец не можеше да се промъкне.
Чу ровичкане.
Чу тряскане.
Чу приглушени викове.
Царят постави омотаната си в бинтове ръка върху треперещото му рамо.
— Знам, че те бива с иглата, Копърко. Кажи ми — как се справяш с чука?
Кополимер, най-великият разказвач на приказки в историята на света, се облегна и отправи грейнал взор към най-великите умове на света, събрали се край трапезата.
Тепик вече бе добавил още една йота в купчината си ново познание. „Симпозиум“ означаваше следобедна закуска.