— Мисля, че това е агнешкият кускус — сподели Антифон.
— Твои ли са калмарите?
— Аз поръчах марида и долмади.
— Аз пък поръчах агнешко. Ще ми го подадеш ли, ако обичаш?
— Не си спомням някой да е поръчвал чесновия хляб — отбеляза Ксено.
— Някои от нас се опитват да поднесат дадено философско понятие — каза Ибид саркастично. — Ще ни кажете, ако ви пречим, нали?
Някой хвърли франзела по него. Тепик погледна какво беше забодено на върха на неговата вилица. Морската храна бе непозната в Старото Царство, а нещото на вилицата му имаше прекалено много клапи и смукала, за да изглежда окуражаващо за ядене. Изключително внимателно повдигна едно сварено лозово листо. Би се заклел, че видя как нещо се шмугна зад маслина.
Още нещо за запомняне. Ефебците правеха вино от всичко, което можеха да натикат в кофа, и ядяха всичко, което не можеше да изскочи от кофа.
Тепик побутна храната в чинията си. Част от нея от своя страна побутна вилицата.
А философите не се слушаха един друг. Не се придържаха и към темата. Сигурно това са принципите на мнимокрацията. Филийка хляб прелетя покрай него. Освен това са и прекалено раздразнителни.
От другата страна на масата, точно срещу него, Тепик забеляза мъничък тъничък мъж, който дъвчеше задълбочено някакво неизвестно пипало. С изключение на Птагонал, който в момента мрачно изчисляваше радиуса на чинията си, той единствен не изказваше мислите си на висок глас. От време на време човечецът си водеше записки на малко парче пергамент и го пъхаше под тогата си.
Тепик се наведе напред. По-нататък Йезоп, подканван от някоя и друга прелитаща костилка или филийка хляб, започна дълга басня за лисицата, пуйката, гъската и вълка, които се хванали на бас кой ще издържи по-дълго под вода с вързани за краката яки тежести.
— Извинявай — Тепик повиши глас сред врявата. — Ти кой си?
Малкият мъж му отправи стеснителен поглед. Имаше изключително големи уши. На определена светлина дори можеше да мине за много тънка ваза.
— Ендос.
— Защо не философстваш?
Ендос си отряза парче от някакво странно мекотело.
— Всъщност аз не съм философ.
— Да не си някой комичен драматург или нещо подобно?
— Опасявам се, че не. Аз съм Слушател. Ендос Слушателя ме наричат всички.
— Колко интересно — подхвърли Тепик любезно. — И какво правиш?
— Слушам.
— Само слушаш?
— За това ми плащат. Понякога кимам. Или се усмихвам. Или едновременно се усмихвам и кимам. За да ги насърча, нали разбираш. Това им харесва.
Тепик някак се почувства длъжен да каже нещо на този етап.
— А стига, бе…
Ендос му кимна насърчаващо, а съдейки по усмивката му, от всички неща по света точно в този момент нищо не би могло да прикове вниманието му така, както думите на Тепик. Дължеше се на ушите му. Те приличаха на просторни слухови черни дупки, молещи да бъдат напълнени с думи. Тепик усети свръхестествена нужда да му разкаже всичко за живота, надеждите, мечтите си…
— Хващам се на бас, че ти плащат страшно много.
Ендос му отвърна със сърдечна усмивка.
— Много пъти ли си слушал как Кополимер разправя приказката си?
Ендос кимна и се усмихна, въпреки че имаше бледа следа от болка дълбоко в очите му.
— Предполагам, че ушите ти придобиват дебели защитни слоеве след време.
Ендос кимна.
— Моля, продължавай — настоя той. Тепик погледна към Птагонал, който мрачно рисуваше прави ъгли в салатата си с тарама хайвер.
— С удоволствие бих останал цял ден да слушам как ме слушаш, но има един човек, с който исках да се срещна.
— Невероятно — отвърна Ендос, като отбеляза нещо на папируса си, след което насочи вниманието си към разговора по-нататък по масата.
Един от философите твърдеше, че макар истината да е красота, то красотата не винаги е истина, вследствие на което бе избухнала малка битка. Ендос внимателно слушаше.
Тепик се премести край масата при Птагонал, който си седеше във вечната си тъга и понастоящем подозрително наблюдаваше повърхността на една пица.
Тепик надзърна над рамото му.
— Ролята на слушателите никога не е била достатъчно ценена. Добре известно е обаче, че повечето хора изобщо не слушат. Просто използват времето, докато някой друг говори, за да измислят какво ще кажат след това. Истинските Слушатели винаги са били уважавани в устните култури, както и ценени поради голямата им рядкост. Бардове и поети се намират под път и над път, но добрият Слушател трудно може да се открие или поне трудно може да се открие повторно.
— Стори ми се, че нещо помръдна там вътре.
— Аха — изфъфли геометърът, докато със зъби изваждаше тапата на поредната амфора. — Мистериозният млад мъж в черно от изгубеното царство.