Кополимер се пробуди.
— Всичко си разбрал погрешно — промълви спокойно — Великата война започна, защото те откраднаха нашата царица. Как се казваше — лицето, което прати хиляди камили в галоп, започваше с А или Т…
— Те ли направиха това? — кресна Антифон. — Проклетници!
— Сравнително сигурен съм.
Тепик клюмна и се обърна към Ендос Слушателя. Той продължаваше да яде обяда си с вида на човек, решен да запази стомаха си активен.
— Ендос?
Слушателят постави ножа и вилицата си внимателно от двете страни на чинията си.
— Да?
— Те наистина са побъркани, нали? — попита Тепик уморено.
— Това е изключително интересно. Моля, продължавай.
Ендос срамежливо бръкна под тогата си и извади оттам парченце пергамент, което внимателно бутна към Тепик.
— Какво е това?
— Сметката — отвърна Ендос. — Пет минути Внимателно Слушане. Повечето от клиентите ми имат месечни сметки, но разбрах, че вие ще ни напускате утре сутрин?
Тепик се отказа. Стана от масата и излезе в студената градина, разположена около цитаделата на Ефеб. Бели мраморни статуи на древни ефебци, заети с героични дела без дрехи, изпъкваха сред зеленината, а тук-там имаше и статуи на ефебски богове. Трудно се различаваха. Тепик знаеше, че Диос има приготвени тежки думи за ефебците, защото боговете им приличат на хора. Ако са с вид на обикновени хора, нима хората ще знаят как да се отнасят с тях?
На Тепик му допадаше идеята. Според легендите ефебските богове бяха съвсем като хората, с изключение на това, че използваха божествеността си да вършат неща, за които на хората им липсва дързост. Един от любимите им трикове е, спомни си Тепик, да се превръщат в животно, за да спечелят вниманието на издигнати ефебски жени. А един от тях, според мълвата, се бе превърнал в златен душ в преследване на избраницата си. Всичко това повдигаше интересни въпроси относно типичния нощен живот в съвременен Ефеб.
Тепик намери Птраци седнала на тревата под една топола. Хранеше костенурката. Той огледа подозрително животинчето, в случай че е някой бог, който пробва късмета си. Не приличаше много на бог. Ако беше бог, определено бе невероятно добър актьор.
Птраци хранеше костенурката с лист маруля.
— Мила малка костенурка — промълви тя и вдигна поглед. — А, ти ли си.
— Не изпусна много — увери я Тепик и се отпусна на тревата. — Те са сбирщина маниаци. Когато си тръгвах, чупеха чинии.
— Това е традиционния завършек на ефебска трапеза — обясни Птраци. Тепик се замисли.
— Защо не го правят преди да ядат?
— И след това вероятно ще танцуват под звуците на бурзуки — добави тя. — Мисля, че е някакъв вид куче.
Тепик седеше, отпуснал глава в ръцете си.
— Трябва да призная, че доста добре говориш ефебски.
— Мерси.
— С лек акцент, разбира се.
— Езиците бяха част от квалификацията ми. А баба ми твърдеше, че лек чуждестранен акцент би бил още по-привлекателен.
— Нас ни учеха същото — промълви Тепик. — Убиецът винаги трябва да има лек чуждестранен вид, без значение къде се намира. Доста ме бива в тази част — добави горчиво.
Птраци започна да му разтрива врата.
— Отидох до пристанището — сподели тя. — Там са онези неща, дето приличат на салове, нали се сещаш, камилите на моретата…
— Кораби.
— И те ходят навсякъде. Можем да отидем където си искаме. Светът за нас е като отворена… онова нещо с перлите вътре, ако предпочиташ.
Тепик й каза за теорията на Птагонал. Птраци изобщо не бе изненадана.
— Като старо езеро, в което не приижда нова вода. И всички се въргалят непрекъснато в една и съща стара локва. През цялото време животът ти вече е изживян. Сигурно е като мръсната вода от ваната на друг.
— Ще се върна.
Пръстите й спряха умело да разтриват мускулите му.
— Можем да отидем навсякъде — повтори тя. — Имаме си занаяти, можем да продадем камилата. Можеш да ми покажеш онова място Анкх-Морпорк. Звучи ми интересно.
Тепик се зачуди как Анкх-Морпорк би повлиял на момичето. След това се зачуди как би повлияла тя на града. Нямаше и съмнение, че тя разцъфтяваше. В Старото Царство никога не бе имала собствени мисли отвъд избора на следващото гроздово зърно, което да обели, но откакто излезе оттам, се промени. Устата й все още беше мъничка и трябваше да си признае — много красива, но някак стана по-забележима. Преди Птраци гледаше в земята, докато разговаряше с него. Сега също не гледаше винаги към него, когато му говореше, но само защото си мислеше за нещо друго.
Тепик усети, че още му се иска да й каже, много мило, без да набляга на това по какъвто и да е начин, съвсем любезно да я подсети, че е цар. Но подозираше какъв ще е отговорът — тя ще му каже, че не е чула и ако обича да повтори, а ако се вгледа в него, той никога не би могъл да го повтори.