— Ти върви — каза й. — Ще се справиш добре. Мога да ти дам някои имена и адреси.
— А ти какво ще правиш?
— Ужасява ме мисълта какво ли става вкъщи. Трябва да направя нещо.
— Не можеш. Защо трябва да опитваш? Дори ако не искаш да работиш като убиец, има много неща, с които би могъл да се захванеш. Освен това каза, че според хората тук не е място, където човек може да влезе в момента. Мразя пирамиди.
— Няма ли там хора, на които държиш?
Птраци сви рамене.
— Ако са мъртви, не бих могла да сторя нищо. А ако са живи, пак не бих могла да сторя нищо. Така че няма и да се мъча.
Тепик я зяпна едновременно с ужас и възхищение. Думите й великолепно обобщаваха събитията. Той просто не можеше да се накара да мисли по такъв начин. Тялото му бе прекарало седем години далеч от царството, но кръвта му бе престояла там хиляда пъти по-дълго. Несъмнено бе искал да се махне, но именно това беше същината. Царството щеше да си е там. Дори ако го отбягва през целия си живот, то щеше да му бъде един вид котва.
— Чувствам се толкова ужасно — повтори той. — Съжалявам. Това е единствената причина. Да можех да се върна за пет минути, само за да кажа, че няма да се връщам. Щеше да е достатъчно. Всичко е по моя вина.
— Но няма начин да се върнеш! Само ще се въртиш тъжно около мястото, като някой от онези детронирани царе, за които ми разправяше. Нали се сещаш, с поизтърканите плащове, които вечно просят храна изтънчено. Сам каза, че няма нищо по-непотребно от цар без царство. Просто помисли малко.
Двамата се скитаха из свечеряващите се улици на града към пристанището. Всички пътища водеха до пристанището.
Точно в този миг някой палеше фара, който представляваше едно от Повече от Седемте Чудеса на Света и бе построено по проект на Птагонал с помощта на Златното Правило и Петте Естетически Принципа. За нещастие бе издигнат на грешно място, защото поставянето му на правилното място щеше да развали цялостния изглед на пристанището, но мореплавателите бяха по принцип съгласни, че фарът е изключително красив, а и приятна гледка, която ги развличаше, докато чакаха да ги смъкнат от скалите.
Под фара пристанището беше изпълнено с кораби. Тепик и Птраци си проправиха път между сандъци и вързопи, докато достигнаха извитата дълга защитна стена, разделяща тихото спокойно пристанище от бурното море. Над тях фарът пламтеше и искреше.
Тепик знаеше, че тези кораби пътуват до места, за които само бе чувал. Ефебците бяха велики търговци. Можеше да се върне в Анкх, за да си вземе дипломата и след това светът наистина ще се превърне в стрида по негов избор, а той имаше предостатъчно ножове, за да я отвори.
Птраци пъхна ръката си в неговата.
И ще се отърве от онази история с жененето за роднини. Месеците в Джелибейби вече изглеждаха като сън, един от онези натрапчиви сънища, от които все не можеш да се отървеш и превръщат безсънието в доста примамлив избор. Докато тук бъдещето се простираше пред него като килим.
В такъв миг човек се нуждае от знак, някакъв наръчник с указания. Лошото на живота е, че никога нямаш възможност да се поупражняваш, преди да го започнеш. А само…
— Я глей? И това ако не е Тепик?
Гласът долетя от равнището на глезена му. Над камък на кея се подаде глава, бързо последвана от тялото. Изключително добре облечено тяло, за което никакви екстри не бяха спестени по отношение на скъпоценни камъни, кожи, коприни и дантели, стига да са черни.
Беше Чидър.
— Какво прави сега? — попита Птакласп. Синът му предпазливо подаде глава над останките на стълба и погледна Хат Лешоглавия Бог.
— Души наоколо. Мисля, че статуята му харесва. Наистина, татко, защо ти трябваше да купуваш подобно нещо?
— Беше в някаква разпродажба — отвърна Птакласп. — Мислех, че ще привлече клиентела.
— Кого по-точно?
— Е, поне на него му харесва.
Птакласп ІІб рискува да хвърли още един поглед към ръбатото чудовище, което все още подскачаше около руините.
— Кажи му, че може да си я вземе, ако се махне — предложи той. — Кажи му, че може да я вземе на изгодна цена.
Птакласп премигна с отвращение.
— На специална цена с отстъпка. Специална намалена тарифа за свръхестествени клиенти.
Впи поглед в небето. Великата Пирамида продължаваше да бучи зад тях като електроцентрала. От скривалището си, сред руините на строителния обект, те имаха великолепен изглед към пристигането на боговете. В началото ги бе наблюдавал със значително хладнокръвие. Боговете са добри клиенти, те винаги искаха храмове и статуи, щеше да се пазари директно без посредник.