— Какво означава?
Дребния мъж изчопли семка от зъбите си.
— Да не съм ги пасъл? Бих си дал дясната ръка да разбера. Не мисля, че сме се запознавали, между другото. Аз съм Кхъфт. Аз основах това царство. Сънуваш доста добри смокини.
— Теб също ли те сънувам?
— Правилно, мътните го взели. Разполагах с речник от осемстотин думи, мислиш ли, че наистина бих могъл да говоря както сега? Ако очакваш някакъв полезен съвет от предците си, забрави. Това е сън. Не мога да ти кажа нещо, което сам не знаеш.
— Ти си основателят?
— Да, аз съм.
— Ами… представях си те различно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… според статуята…
Кхъфт нетърпеливо махна с ръка.
— Това е само за връзки с обществеността. Значи, просто ме погледни. Да ти изглеждам патриархален?
Тепик се вторачи преценяващо.
— Не и в това парче плат — съгласи се той. — Изглежда някак, ами, оръфано?
— Може да изкара още години — възрази Кхъфт.
— Все пак предполагам, че е единственото, което си успял да вземеш, когато си бягал от преследвачите — каза Тепик решен да покаже, че го разбира.
Кхъфт взе още една смокиня и го изгледа, накривил глава.
— Я повтори.
— Бил си преследван. Затова си избягал в пустинята.
— А, да. Прав си. Вярно, мътните го взели. Бях преследван заради убежденията си.
— Това е ужасно.
Кхъфт се изплю.
— Правилно, мътните го взели. Не вярвах хората да забележат, че им продавам камили със зъби от гипс, преди да съм се изнесъл далеч от града.
Нужно бе известно време, за да може Тепик да го попие, но казаното успя да проникне в него като бетонна плоча в плаващи пясъци.
— Ти си престъпник?
— Хайде сега де, престъпник е мръсна дума, нали се сещаш? — отвърна дребният прародител — Бих предпочел „предприемач“. Проблемът ми беше, че се родих преди своето време.
— И значи просто си бягал? — попита Тепик тихичко.
— Не би било добра идея да остана там.
— „И Кхъфт, пастирът на камилите, се изгуби в Пустинята, и там се отвори пред него, като Подарък на Боговете, Долина с реки от Мед и Масло“ — цитира Тепик с кух глас. — Винаги съм си мислел, че трябва да е било доста лепкаво.
— Значи там бях аз, умиращ от жажда, всичките камили вдигаха огромна врява, крещят за вода, а на следващата минута — пльос — гледам проклета огромна речна долина с тръстика по бреговете, хипопотами и всичко останало. Просто от никъде. Почти бях прегазен от камилите.
— Не! Не е било така! Боговете на долината се смилили над теб и ти показали пътя до там, нали? — Тепик млъкна, учуден от умолителния тон на гласа си.
Кхафт се подсмихна.
— Така ли? И просто съм попаднал на километрична река в средата на пустинята, която всички останали са пропуснали. Лесно е да се пропусне речна долина с дължина стотици километри, така ли? Не че щях да проверявам зъбите на подарена камила, нали разбираш, просто веднага се върнах и доведох семейството си и останалите момчета. Никога не погледнах назад.
— В един момент я нямало, а в следващия се появи, така ли?
— Абсолютно точно. Трудно е да се повярва, нали?
— Не — отвърна Тепик. — Не е прекалено трудно.
Кхъфт го побутна със съсухрен пръст.
— Все си мисля, че камилите го направиха. Предполагам, че те са я извикали да се появи на онова място, сякаш е била потенциално там, но не съвсем и се е нуждаела от малко усилие да стане реалност. Интересни твари са камилите.
— Знам.
— По-странни и от боговете. Нещо не е наред ли?
— Съжалявам, но просто всичко това е леко стряскащо. Искам да кажа, мислех, че сме наистина царствени. Искам да кажа, по-царствени от останалите.
Кхъфт извади семка на смокиня измежду два черновърхи израстъка, които понеже се намираха в устата му, сигурно трябваше да се нарекат зъби, след което се изплю.
— Зависи от теб — заяви и изчезна. Тепик продължи напред през некропола. Пирамидите назъбено се очертаваха на фона на нощното небе. Самото то бе извито като тяло на жена, а боговете стояха на хоризонта. Не приличаха на хилядолетните рисунки по стените. Изглеждаха по-ужасни. По-стари от Времето. В края на краищата боговете рядко се месеха в делата човешки. Но имаше други, които го правеха пословично.
— Какво да сторя? Аз съм само човек — каза на глас Тепик.
„Но не изцяло“ — отвърна някой.
Тепик се събуди от врясъците на чайките.
Алфонс, който носеше риза с дълги ръкави и изражението на човек, решен никога повече да не я сваля, помагаше на няколко други мъже да спуснат едно от платната на „Безименния“. Мъжът погледна към Тепик в леглото му от въже и му кимна.
Движеха се. Тепик се надигна и видя как докът на Ефеб бавно да се отдалечава в сивата сутрешна светлина.