— Действай, Ембри — нареди Копърко. — Всичко ще бъде наред.
Ембри сви рамене, плю си на ръцете, които всъщност и без друго си бяха достатъчно влажни от паническата му пот, и замахна.
— Отново — подкани го царят.
Великата плоча кънтеше от удара на чука, но бе от гранит и не поддаде. Няколко прашинки от зида се понесоха надолу, след което се чу звукът от ехото, носещо се напред-назад по мъртвите алеи на некропола.
— Отново.
Бицепсите на Ембри заиграха като костенурки в мазнина.
Този път последва ответен трясък, какъвто би бил причинен от падането на тежък похлупак на пода някъде навътре в пирамидата.
Тримата не издаваха и звук, заслушали се в бавното влачене на крака, което идваше от вътрешността на пирамидата.
— Отново ли да ударя, господарю? — попита Ембри.
И двамата му махнаха да млъкне.
Тътренето се приближаваше.
След това камъкът се отмести. На няколко пъти се заклещи, но въпреки това се плъзна бавно на една страна, така че се появи тънка ивица тъмна сянка. Копърко едва можеше да различи по-тъмна фигура на фона на мрака.
— Да? — произнесе фигурата.
— Аз съм, бабо — представи се царят. Сянката остана неподвижна.
— Малкия Пуутли? — попита тя подозрително. Царят избягна погледа на Копърко.
— Точно така, бабо. Дошли сме да те извадим.
— Кои са тези мъже? — попита раздразнено сянката. — Нямам нищо, млади човече — каза тя на Ембри. — Не държа никакви пари в пирамидата, а и ти можеш да свалиш оръжието си, изобщо не ме плаши.
— Това са слуги, бабо.
— Разполагат ли с документи за самоличност? — профъфли старицата.
— Аз гарантирам за тях. Дошли сме да те измъкнем.
— Часове блъсках по вратата — сподели покойната царица, докато излизаше на слънце. Изглеждаше като царя, само бинтовете й бяха по-сиви и прашни. — Накрая трябваше да си полегна. Никой не го е грижа за теб, когато умреш. Къде отиваме?
— Да измъкнем останалите.
— Дяволски добра идея. — Старата царица се повлече зад него. — Та значи това е Отвъдното, така ли? Не виждам някакво особено подобрение. — Тя остро сръчка Ембри с лакът. — Ти мъртъв ли си, младежо?
— Не, г’спожо — отвърна той със смелия треперещ глас на някой поел по конец над пропастта на лудостта.
— Не си струва, да знаеш.
— Да, г’спожо.
Царят провлачи крака по старинните тротоари до следващата пирамида.
— Тази я знам — подхвърли царицата. — Беше тук по мое време. Цар Аш-ур-мен-теп. Третата Империя. За какво ти е този чук, младежо?
— Моля, г’спожо, трябва да ударя по вратата, г’спожо.
— Не е необходимо да чукаш. Той винаги си е там.
— Асистентът ми имаше предвид да разбие печатите, г’спожо — намеси се Копърко в желанието да си помогне.
— Ти кой си? — настоя царицата.
— Казвам се Копърко, о, царице. Майстор балсаматор.
— Тъй ли? Имам няколко шева, които се нуждаят от преглед.
— За мен ще е чест и привилегия, о, царице.
— Да, така е — потвърди тя и се обърна със скърцане към Ембри. — Давай с чука, младежо.
Пришпорен, Ембри описа дъга с чука. Инструментът мина пред носа на Копърко със звук на яребица и разби печата на парчета.
Онова, което излезе, щом се слегна прахолякът, не бе облечено по последна мода. Превръзките бяха кафяви и вехти, и, както Копърко забеляза с професионално безпокойство, вече почти протъркани в лактите. Когато нещото проговори, звучеше като отварянето на древен ковчег.
— Аз се бидох събудил. И не биде светлина. Това биде ли Отвъдното?
— Изглежда, че не е — отговори царицата.
— Това ли биде всичко?
— Изобщо не си заслужаваше умирането, нали? — подхвърли царицата.
Древният цар кимна, но бавно, сякаш го беше страх да не му падне главата.
— Нещо трябва биде сторено.
Обърна се да погледне към Великата Пирамида и я посочи с това, което някога е било ръка.
— Кой биде там?
— Всъщност тази е моя — обясни Тепикамон и се наклони напред. — Не мисля, че сме се запознавали. Все още не съм полаган в нея. Синът ми я построи за мен. Против волята ми, уверявам ви.
— Това биде отвратително нещо — промълви древният цар. — Усещах как биде строено. Дори в смертната си дрямка почувствах. То биде достатъчно голямо да поеме все свят.
— Исках да бъда погребан в морето — сподели Тепикамон. — Мразя пирамидите.
— Не, не мразиш ти тях — възрази Аш-ур-ментеп.
— Извинете ме, но наистина ги мразя — настоя царят учтиво.
— Но не наистина не ги мразиш. Каквото сещаш сега, биде лека неприязън. Когато бидеш лежал хиляда години, тогава ще започнеш да вникваш в „мразя“.