Тепикамон потръпна.
— Морето. Там ми е мястото. Просто се разтваряш.
Отправиха се към следващата пирамида. Ембри водеше колоната с лице като картинка, вероятно нарисувана късно вечер от художник, който получаваше вдъхновение с жълта рецепта. Копърко го следваше, с гърди изпъчени гордо напред. Винаги бе искал да се издигне в света и ето го сега как ходи сред царе. Е, може би как се клатушка сред царе.
Поредният хубав ден в сърцевината на пустинята. Денят винаги е хубав, ако под хубав се разбира температура на въздуха като във фурна, а на пясъка да можеш да печеш кестени.
Тико бягаше бързо, главно за да държи краката си, колкото се може по-малко на земята. За момент, докато се клатушкаха нагоре по хълмовете извън обраслия с маслинови дървета и покрит с кръпки зеленина оазис около Ефеб, на Тепик му се стори, че вижда „Безименния“ като малка точица в лазурното море. Можеше и да е блещукането на някоя вълна.
После премина отвъд хребета в един по-жълт и кафеникав свят. Тук тънки дръвчета се държаха срещу пясъка, но нататък пясъкът печелеше и триумфално маршируваше в дюна след дюна.
Пустинята беше не само гореща, но и тиха. Нямаше птици, нито шумоленето на органични същества, заети с оцеляването си. През нощта може и да имаше бръмчене на насекоми, но сега те се заравяха в пясъка, скрити от дневния зной, а жълтото небе и жълтите пясъци се превърнаха в звукопоглъщаща кабина, в която дъхът на Тико гърмеше като парен локомотив.
Тепик научи много, откакто за пръв път напусна Старото Царство, а щеше да научи и още нещо. Всички велики умове са съгласни, че когато пресичаш палеща пустиня, добра идея е да си с шапка на главата.
Тико се носеше равномерно с тромавия тръс, който първокласна състезателна камила можеше да поддържа часове наред.
След няколко мили Тепик видя колона прах зад следващата дюна. Постепенно се озоваха зад основния корпус на ефебската армия, извиваща се покрай половин дузина бойни слонове, а перата на шлемовете се вееха на огнения бриз. Развикаха се приветствено просто ей така, когато Тепик ги подмина.
Бойни слонове! Тепик изпъшка. Тсорт си падаше и по бойните слонове. Очевидно това беше модната тенденция напоследък. Не ставаха за нищо друго, освен да газят собствените си войски, когато неизбежно се паникьосваха. Затова военните стратези и на двете страни бяха взели мерки да отгледат още по-големи породи слонове. Бяха просто внушителни.
По някаква причина по-голямата част от слоновете влачеха огромни каруци, пълни с дървесина.
Тепик продължи нататък, а слънцето се издигаше и, което му се стори необикновено, сини и лилави точици леко започнаха да се въртят по хоризонта.
Случваше се и още нещо странно. Камилата сякаш се носеше в тръс по небето. Може би това имаше нещо общо със звънтящия звук в ушите на Тепик?
Да спре ли? Но тогава камилата щеше да падне от небето…
Отдавна бе минало пладне, когато Тико се заклатушка в горещата сянка на оголените скали, които някога бележеха края на долината, и много бавно се стовари на пясъка. Тепик се изтърколи от гърба й.
Взвод ефебски войници зяпаха подобно формирование тсортянци, разположени съвсем наблизо от другата страна. От време на време, само за да се покаже, някой размахваше копие.
Когато Тепик отвори очи, видя страховитите бронзови маски на няколкото ефебски войници, надвесили се над него. Металните им уста бяха застинали в маска на ужасно презрение. Блестящите им вежди бяха извити в смъртен гняв.
— Май се пробужда, старшина — каза един от тях.
Метална маска, съчетаваща в себе си гнева на стихиите, изпълни погледа на Тепик.
— Били сме навън без шапка, така ли, синко — рече му с весел глас, който звучеше странно зад маската. — Бързаме за схватката с врага, така ли?
Небето се извъртя над Тепик, но една мисъл, задържала се във врящия котел на мозъка му, пое контрол над гласните му струни и той изхриптя:
— Камилата!
— Би трябвало да те затворят, дето се отнасяш тъй с животното. — Старшината размаха пръст пред него. — Никога не съм виждал камила в такова състояние.
— Не й давайте да пие!
Тепик се повдигна, огромни гонгове зазвъняха нажежени и тежки фойерверки избухваха в черепа му. Металните маски се обърнаха една към друга.
— Сигурно ужасно мрази камили — предположи някой.
Тепик се изправи и с клатушкане се довлече при Тико, който се опитваше да реши заплетеното уравнение как отново да стъпи на крака. Езикът му беше изплезен, а и никак не се чувстваше добре.
Камилата, изпаднала в бедствено положение, не е срамежливо създание. Тя не виси по кръчмите, оклюмана над самотно питие. Не звъни на стари приятели да им поплаче на рамото. Не се самосъжалява и не пише тъжни поеми за Живота и колко ужасен изглежда той от гарсониерата. Камилата не знае значението на думата загриженост.