Тепик отбягна лапата, която изсвистя край него.
— Чакай малко, чакай малко. Как тъй ЧОВЕК?
— Просто е — отвърна Сфинксът. — Бебето пълзи сутринта, изправя се на два крака на обяд, а вечерта старецът ходи с бастун. Добра гатанка, нали?
Тепик прехапа устни.
— Нали уж ставаше дума за един ден? — усъмни се той.
Последва дълго неловко мълчание.
— Това е… как беше… метафора — подразни се Сфинксът и отново замахна.
— Не, не, почакай, постой за минутка. Искам да сме напълно наясно по този въпрос. Така е редно, прав ли съм?
— Няма нищо нередовно с гатанката — отвърна Сфинксът. — Дяволски добра гатанка. Петдесет години съм я използвал, още от котенце… — Създанието се замисли. — Пиленце — поправи се.
— Много добра гатанка — каза Тепик утешително. — Много задълбочена. Много трогателна. Сбит преразказ на цялото човешко битие. Но я си признай — не може да се случи на един човек за един ден, нали?
— Ами… не може — призна Сфинксът. — Но в контекста се разбира от само себе си. Във всяка гатанка присъства елемент на драматична аналогия — добави той и пролича, че е чул израза отдавна и го е харесал, което не му е попречило да изяде автора.
— Да, но… — Тепик клекна и заравни мокрия пясък пред себе си. — Метафората разполага ли с вътрешни съответствия? Нека например приемем, че средната продължителност на живота е седемдесет година, става ли?
— Става — склони Сфинксът с несигурния глас на някой, който е пуснал търговски агент в къщата си и сега печално предусеща бъдещето, в което неизбежно ще си купи застраховка живот.
— Добре. Прекрасно. Значи по обяд ще е на 35, прав ли съм? Сега, като се има предвид, че повечето деца прохождат на около една годинка, образът с пълзенето на четири крака не е много подходящ, не си ли съгласен? Искам да кажа, че през по-голямата част от сутринта човек е на два крака. Според твоята аналогия — той спря и направи няколко изчисления с помощта на подходяща бедрена кост — човек прекарва едва двадесет минути, максимум половин час след полунощ на четири крака. Прав ли съм? Бъди честен.
— Ами…
— По същата логика едва ли би използвал бастун в шест часа вечерта, защото ще е едва на, ъ-ъ, 52 години. — Тепик драскаше с бясна скорост. — Всъщност едва ли ще има нужда от подобно приспособление преди девет и половина. Всичко това се основава на предположението, че човешкият живот е с продължителност един ден, което, повтарям, е нелепо. Съжалявам. Гатанката си я бива, но просто не пасва.
— Ами — поразсърди се Сфинксът — не виждам какво бих могъл да направя по въпроса. Не знам други гатанки. Никога не съм опирал до други.
— Просто трябва леко да я промениш, това е всичко.
— Какво имаш предвид?
— Направи я малко по-реалистична.
— Хъм… — Сфинксът почеса гривата си с нокът. — Добре — промълви неуверено. — Предполагам, че бих могъл да попитам: „Кое ходи сутрин на четири крака…“
— Образно казано — вметна Тепик.
— Четири крака, образно казано — съгласи се Сфинксът — за около…
— Мисля, че се разбрахме за двайсет минути.
— Добре, става, двайсет минути сутринта, на два крака…
— Според мен, като казваш „сутринта“, леко пресилваш нещата. Става дума за времето точно след полунощ. Искам да кажа, че формално е сутрин, но на практика все още си е нощ, как мислиш?
Изражение на втрещена паника премина по лицето на Сфинкса.
— А ти как мислиш? — едва успя да отрони той.
— Нека видим какво сме направили дотук, става ли? Кое, образно казано, върви на четири крака точно след полунощ, на два крака през по-голямата част на деня…
— … като се изключат произшествията — каза Сфинксът в жалък опит да допринесе с нещо.
— Добре, на два крака, като се изключат произшествията, най-рано до вечерта, когато тръгва на три крака…
— Виждал съм хора, които използват патерици — добави Сфинксът услужливо.
— Добре. Какво ще кажеш за: когато продължава да върви на два крака или с протезни помагала по собствен избор?
— Да-а-а… — Създанието си придаде важен вид.
— Като че това включва всички възможности.
— Е?
— Какво? — попита Сфинксът.
— Е, какъв е отговорът?
Сфинксът го погледна каменно и показа ноктите си.
— Ааа, не. Няма да ме метнеш. Глупав ли ти изглеждам? Ти трябва да ми кажеш отговора.
— По дяволите…
— Мислеше си, че си ме забаламосал, така ли?
— Извинявай.
— Мислеше си, че си ме объркал с обясненията си, а? — ухили се Сфинксът.
— Струваше си да опитам — отвърна Тепик.
— Не те виня. Та какъв е отговорът, казваш?
Тепик се почеса по носа.
— Нямам си и понятие. Освен, нали разбираш — казвам го съвсем наслуки, ако не е ЧОВЕК.
Сфинксът се втренчи в него.
— Идвал си и преди, нали? — попита той обвинително.
— Не.
— Тогава някой се е разприказвал, така ли?
— Кой може да се е разприказвал? Някой отгатвал ли е досега?
— Не!
— Видя ли? Никой не може да е проговорил, нали?
Сфинксът ядно задраска с нокти по камъка си.
— Предполагам, че трябва да те пусна да продължиш в такъв случай — измърмори той.
— Благодаря.
— Много ще съм ти признателен, ако не споделиш отговора с никого — студено изрече Сфинксът. — Не искам останалите хора да се почувстват лишени от тръпката.
Тепик се изкатери върху един камък, а след това и върху Тико.
— Не се безпокой за това — каза той и пришпори камилата.
Не можеше да не забележи начина, по който Сфинксът движеше устните си, сякаш се опитваше да уточни нещо.
Тико не бе изминал повече от двайсетина метра, когато зад него изригна гневен рев. Веднъж в живота си камилата забрави етикета, който гласеше, че трябва да бъде ударена с пръчка, преди да направи каквото и да било. И четирите й крака се удариха в пясъка и здравата се отблъснаха.
Този път беше схванал всичко точно.