Нотката на задоволство в гласа й издайнически подсказа, че говори за еднопосочно пътуване.
Кууми потръпна от удоволствие и ужас. Да, наистина. Славни времена са били. Доста отдавна някои страни бяха експериментирали с идеята за жертвоприношение на цар. Няколко години гуляи и властване, после кръц — отваря се място за нова администрация.
— По време на криза вероятно и всеки високопоставен съветник би свършил работа — продължи тя.
Диос вдигна глава, а лицето му отразяваше агонията на вратните му мускули.
— Разбирам. А кой ще е върховният жрец тогава?
— Боговете ще изберат — заяви Кууми.
— Не се и съмнявам, че ще го сторят — каза кисело Диос. — Имам известни резерви относно мъдростта на избора им.
— Мъртвите могат да говорят с боговете в Отвъдното — напомни жрицата.
— Но всички богове са тук.
Диос се противеше на тръпката в краката си, които настояваха, че точно в този момент, трябваше да го носят по централния коридор на път да надзирава Ритуала под небето. Тялото му крещеше за спокойствието, което усещаше от другата страна на реката. А веднъж попаднал там, никога да не се връща… но той винаги го бе казвал.
— В отсъствието на царя върховният жрец изпълнява неговите функции. Нали така, Диос? — попита Кууми.
Така си беше. Бе написано. Не можеш да го пренапишеш, щом веднъж е написано. Той го бе написал. Преди много време. Диос увеси глава. Това беше по-лошо от идеята за канализация, по-лошо от всичко. И все пак, все пак… да минеш на отвъдния бряг на реката…
— Много добре тогава — каза той — Имам една последна молба.
— Да?
Гласът на Кууми вече имаше нов тембър. Беше глас на върховен жрец.
— Искам да бъда погребан в… — започна Диос, но го прекъсна шепотът на жреците, които можеха да видят отвъдната страна на реката. Всички очи се обърнаха към далечния мастилен бряг.
Легионите джелибейбски царе бяха тръгнали на поход.
Царете се клатушкаха, но напредваха бързо. Бяха цели взводове, дори батальони. Чукът на Ембри вече не им бе необходим.
— От марината е — каза царят, докато гледаше как половин дузина предци с мумифицирани ръце изтръгват печат от обкова му. — Укрепва те.
Някои от по-древните представители се разпалиха прекалено и се втурнаха да атакуват пирамидите, като всъщност успяваха да поместят каменни блокове, по-високи от самите тях. Царят не ги винеше. Колко ужасно е да знаеш, че си мъртъв и заключен дълбоко в тъмнината.
Никога няма да ме вкарат в едно от тези неща, зарече се той.
Сетне като приливна вълна стигнаха до поредната пирамида. Беше малка, ниска, тъмна, полузакрита от пясък, а и камъните бяха едва оформени. Не представляваха нищо повече от грубовати квадратни скали. Очевидно пирамидата бе построена далеч преди Царството да хване цаката на пирамидите. Не се различаваше много от купчина.
Йероглифи, издялани в печата на вратата, ръбати и дълбоки, бяха от Царството Ър: „Кхъфт ме построи. Първият.“
Няколко от предците се скупчиха наоколо.
— Леле мале — каза царят — Може би отидохме твърде далеч.
— Първият — прошепна Копърко. — Първият в царството. Нямало е никой преди него освен хипопотами и крокодили. Седемдесет века ни гледат от вътрешността на тази пирамида. По-стара от всичко…
— Да де, ясно — спря го Тепикамон. — Не е нужно да се увличаме. Той е бил човек като всеки от нас.
— „И Кхъфт пастирът на камилите обхвана с взор долината…“-започна Копърко.
— Седем хиляди лета са се изнизали, ще биде желателен пак да я съзре — каза Аш-ур-мен-теп твърдо.
— И тъй да е — намеси се царят, — все пак…
— Мъртвите бидат равни — прекъсна го Аш-урмен-теп — Ти, младолетни младежо. Призови го при нас.
— Кой, аз ли? — попита Ембри. — Но той е бил пър…
— Да, това вече го обсъдихме — намеси се Тепикамон. — Действай. Всички почнаха да губят търпение. Предполагам, той също.
Ембри завъртя очи и вдигна чука. Тъкмо преди да го стовари върху печата, Копърко изтърча напред, което принуди Ембри да затанцува бясно нагоре-надолу, напрягайки докрай тазобедрените си мускули, за да не зарови чука в главата на господаря си.
— Отворена е! — каза Копърко — Вижте! Печатът просто се плъзга настани.
— Искаш да речеш, че той биде вън?
Тепикамон се дотътри и сграбчи вратата на пирамидата, която доста леко се отмести. След това царят огледа камъка под вратата. Беше полузарит и изоставен, но някой се бе погрижил да поддържа пътеката до пирамидата. Камъкът бе доста износен, сякаш по него са стъпвали често.
Това не е нормалното състояние на една пирамида. Цялата идея е, че веднъж щом се озовеш в нея, си оставаш вътре.