Отново възседна Тико, който го понесе по пътя с вътрешно цамбуркане. Нивите от двете страни изглеждаха опустошени.
Слънцето най-после залязваше — боговете на нощта и вечерта бяха взели надмощие над дневните богове, но битката бе безмилостно дълга. И като се замислеше за всички неща, през които щеше да мине слънцето — изядено от богини, прекарано с лодки под света и така нататък — имаше голяма вероятност никога да не се появи отново.
Никой не се виждаше в камилушнята, когато влезе. Тико невъзмутимо отиде до мястото си и внимателно спря до снопче сено. Бе му хрумнало нещо интересно относно бивариантните разпределения.
Тепик го потупа по хълбока, откъдето се вдигна нов облак прах, и се запъти към широките стъпала, водещи до самия дворец. Там също нямаше никакви стражи или слуги. Нямаше жива душа.
Тепик се вмъкна като крадец посред бял ден в собствения си палат и успя да намери някак работилницата на Копърко. Тя беше празна и сякаш крадец с много странни интереси наскоро бе шетал тук. Тронната зала миришеше на кухня, а както изглеждаше, готвачите бяха напуснали на бегом.
Златната маска на царете в Джелибейби се бе претърколила в ъгъла, леко вдлъбната. Тепик я вдигна и, заподозрял нещо, я драсна с един от ножовете си. Златото се обели и разкри сребристо сивкав блясък.
Винаги бе подозирал това. Просто нямаше толкова много злато наоколо. Маската тежеше като олово, защото си беше от олово. Тепик се зачуди дали някога маската е била изцяло от злато, кой от предците му я е направил и колко пирамиди е изплатила. Вероятно беше символ на нещо. Или просто символ.
Една от свещените котки се криеше под трона. Животното присви уши и се изплю по Тепик, когато се пресегна да я погали. Това поне не се бе променило.
Все още никакви хора. Тепик отиде на балкона.
Ето ги хората, огромна тиха маса, вторачила се отвъд реката към отслабващата сивкава светлина. Докато ги гледаше, флотилия лодки отплава от близкия бряг.
Трябваше да построим мостове, помисли си Тепик. Но твърдението е, че те ще оковат реката.
С лек скок над парапета Тепик се приземи на утъпканата земя и пое надолу към тълпата.
И с пълната си сила вярата се вряза в него.
Хората на Джелибейби може би имат противоположни възгледи относно боговете си, но вярата в царете им оставаше непоколебима хилядолетия наред. За Тепик чувството беше сякаш ходеше в бъчва алкохол. Почувства как се излива в него, докато пръстите му засъскаха, как изпълва тялото му и бликва в главата му не всемогъщество, а чувството за всемогъщество, твърде силната увереност, че макар да не знае всичко, скоро ще го научи, а и го бе научавал преди.
Подобно на случката в Анкх, когато божествеността го връхлетя. Но тогава беше само лека искра. Сега я придружаваше пълната сила на истинската вяра.
Тепик погледна надолу към шумоленето под краката си и видя зелени стръкове да изникват от сухия пясък.
Мътните го взели, помисли си той. Аз наистина съм бог.
Ама че неловка история.
С лакти си проправи път през блъсканицата до брега на реката и застана там в уголемяващо се петно житни класове. Тълпата загря, хората наоколо се свлякоха на колене и започна вълна от благоговейни припадъци, разпространяваща се във всички посоки.
„Но аз никога не съм искал това! Просто исках хората да заживеят по-добре, с канализация. Исках да се направи нещо относно срутените градове във вътрешността. Исках да им помогна да се отпуснат и да ги попитам доволни ли са от живота си. Мислех, че ще е добре да има училища, за да не коленичат и боготворят някого, просто защото го бива в градинарството.
Също исках да направя нещо с архитектурата ни…“
Светлината изчезваше от небето като изстиваща стомана, а пирамидата изглеждаше някак по-голяма от преди. Ако трябваше да проектираш нещо с единствената цел да наблегнеш на масата му, тъкмо от пирамида имаш нужда. Около нея се забелязваше тълпа от фигури, неразличими в сивата светлина.
Тепик огледа просналата се тълпа, докато не откри някой облечен в униформа на дворцов страж.
— Ти, човече, стани — заповяда му. Мъжът го погледна в ужас, но колебливо се изправи.
— Какво става тук?
— O, царю, който си господар…
— Не смятам, че имаме време за това. Знам кой съм, но искам и да знам какво става.
— O, царю, видяхме мъртвите да ходят! Жреците отидоха да поговорят с тях.
— Мъртвите да ходят?
— Да, о, царю.
— Говорим за не-живи хора, нали така?
— Да, о, царю.
— Аха. Е, благодаря. Сбит отговор. Не информативен, но сбит. Има ли някакви лодки наоколо?