До днес.
Сега мястото беше претъпкано.
От върха на обветрен обелиск Тепик гледаше как сивите и кафявите, а тук-там и зеленикавите армии покойници минаваха под него. Царете бяха демократични. След като изпразниха пирамидите, насочиха вниманието си към по-низшите гробове и сега некрополът разполагаше с търговци, благородници и дори занаятчии. Не че имаше някакъв начин да се различи кой какъв е.
Всички те, до последния труп, се бяха насочили към Голямата Пирамида, издигнала се като синя пъпка над по-древните постройки. Мумиите изглеждаха доста изнервени от нещо.
Тепик леко тупна на широкия плосък покрив на една мастаба, пробяга до края му, преодоля празното пространство и се метна на декоративния сфинкс — не без моментно безпокойство, но този изглеждаше достатъчно улегнал, — а оттам имаше само една кука разстояние до едно от по-ниските нива на стъпаловидната пирамида.
Дългите лъчи на спорното слънце пронизваха тихия пейзаж, докато Тепик скачаше от монумент на монумент в зигзаг високо над пъплещите армии.
Зад него с лек пукот за малко се появяваха стръкчета зеленина по древните камъни, след което изсъхваха и умираха.
Ето за това си обучаван, каза кръвта му, закипяла през тялото му. Дори Мерисет не можа да те прецака в това умение — да се носиш из сенките над затихналия град, да тичаш като котка, да намираш пукнатини, които и гущер не би забелязал, към целта си — жертвата.
Вярно, жертвата бе пирамида от около един милиард тона, а най-едрият клиент за загробване досега бе Патрицио, двестакилограмовият Деспот на Куирм.
Монументална игла с барелеф, описал постиженията на цар преди четири хиляди години — щеше да е по на място, ако пясъкът носен от вятъра, не бе заличил преди векове името му, — послужи за удобна стълба. Оттам единствено имаше нужда от майсторски хвърлена кука, която да се забие в протегнатите пръсти на един забравен монарх, за да позволи на Тепик да се прехвърли с дълга грациозна арка до покрива на една гробница.
С тичане, катерене, люлеене и бързо забиване на котки в паметниците на мъртвите, Тепик продължи напред.
Точиците на огньовете сред камъните очертаваха границите на двете срещуположни армии. Макар омразата между двете империи да беше дълбоко вкоренена и стилизирана, и двете спазваха древната традиция — военни действия не се предприемат по време на нощ, жътва или дъжд. Войната бе достатъчно важна, за да се пази за специални случаи. Да тръгнеш с чукове и вили значи да сведеш цялата работа до фарс.
От двете страни на линията в здрача се чуваха припрени звуци от високотехнологична дървообработка. Твърдеше се, че генералите винаги са готови отново да разиграят последната си битка. От последната битка между Тсорт и Ефеб бяха изминали хиляди години, но генералите имат дълга памет и този път се бяха подготвили.
От двете страни на линията започваха да сковават дървени коне.
— Махна се — съобщи Птакласп ІІб и се хлъзна надолу по купчина камъни.
— Крайно време беше — каза баща му — Помогни ми да сгънем брат ти. Сигурен ли си, че няма да го нараним?
— Е, ако го направим внимателно, той няма да се движи във времето, което е дебелина за нас. Щом за него не минава никакво време, нищо не може да го нарани.
Птакласп се замисли за старите времена, когато строенето на пирамиди се състоеше от поставянето на един каменен блок върху друг и всичко, което трябваше да запомниш, беше — колкото по-нагоре, толкова по-малки блокове слагаш. Сега трябваше да сгъва прилежно един от синовете си.
— Ясно — смънка неуверено. — Да тръгваме тогава.
Птакласп се придвижи нагоре по купчината останки и подаде глава, точно когато авангардът на мъртвите се появи зад ъгъла на най-близката древна пирамида.
Първата му мисъл беше: „Ето на, идват да правят рекламации.“
Беше се старал, колкото можеше. Не винаги е лесно да строиш с ограничен бюджет. Може би не всеки перваз съответстваше точно на проекта, вероятно качеството на вътрешната мазилка не беше винаги на ниво, но…
Не е възможно всички да имат оплаквания. Не и толкова много клиенти.
Птакласп ІІб се изкатери до баща си и зяпна.
— Откъде идват всички те?
— Ти си експертът, ти ми кажи.
— Мислиш ли, че са мъртви?
Птакласп разгледа внимателно някои от приближаващите се в строй.
— Ако не са, то някои от тях са ужасно болни.
— Хайде да бягаме оттук!
— Накъде? Нагоре по Великата Пирамида ли?
Великата пирамида се извисяваше зад тях и изпълваше с трептене въздуха. Птакласп се вторачи в нея.
— Какво ще става довечера? — попита той.