— Моля?
— Ами ще… направи ли отново… каквото направи?
ІІб зяпна баща си.
— Не знам.
— Можеш ли да разбереш?
— Само като изчакаме и видим. Аз дори не съм сигурен какво направи сега.
— Ще ни хареса ли?
— Не съм склонен да мисля така, татко. O, богове!
— Какво има пък сега?
— Погледни натам.
Устремили се към маршируващите мъртъвци, следвайки Кууми както опашка следва комета, крачеха жреците.
Във вътрешността на коня беше горещо и тъмно. Беше и претъпкано.
Всички чакаха и се потяха.
— Какво ще стане сега, старшина? — запелтечи младият Автознак.
Старшината помръдна крака си колебливо. Обстановката можеше да накара и сардина да страда от клаустрофобия.
— Ами момче… Ще ни открият, виждаш ли, и така ще се шашнат, че ще ни завлекат в града си. Тогава като притъмнее, ние ще изскочим и ще им вдигнем меч. Или ще ги вдигнем на меч. Едно от двете. А след това ще разграбим града, ще изгорим стените му и ще поръсим земята със сол. Нали си спомняш, момче, показах ти го миналия петък.
— Аха.
Капки пот се стичаха от множество вежди. Доста от мъжете се опитваха да напишат писмо до вкъщи и чегъртаха с писец по восъка, който доближаваше точката на топене.
— А след това какво ще стане, старшина?
— Ами тогава, момко, ще се върнем вкъщи като герои.
— Аха.
По-старите войници стояха неподвижно, втренчили се в дървените стени. Автознак помръдна сковано — нещо продължаваше да го тревожи.
— Мама ми каза да се върна с щита си или на него, старшина.
— Отлично, момче. Само така.
— Всички ще сме добре. Нали, старшина?
Старшината се вгледа в зловонната тъмнина. След известно време някой започна да свири на хармоника.
Птакласп тъкмо отвръщаше глава от сцената, когато чу глас до ухото си.
— Ти си строителят на пирамиди, нали?
Още някой се бе присъединил към тях в укритието — облечен в черно, а в сравнение с придвижването му стъпките на котка биха прозвучали като човек-оркестър.
Птакласп кимна, неспособен да промълви и дума. Доста му се събра за един ден.
— Ами изключи я, де. Изключи я веднага!
ІІб сведе поглед.
— Ти кой си?
— Казвам се Тепик.
— Какво? Като царя?
— Да, като царя. А сега я изключи.
— Това е пирамида! Не можеш просто да изключваш пирамиди!
— Ами тогава я осияй.
— Опитахме миналата вечер. — ІІб посочи разрушения връх. — Разгъни Две-А, татко.
Тепик погледна плоския брат.
— Това някакъв вид плакат ли е? — попита след малко.
ІІб погледна надолу. Тепик забеляза движението и направи същото — стоеше до глезените в зелени стръкове.
— Съжалявам, не мога де се отърва от това.
— Сигурно е отвратително — каза ІІб обезумял. — Знам как е. Веднъж имах една брадавица. По никакъв начин не можех да се отърва от нея.
Тепик клекна до пропукания камък.
— Това нещо… Какво е предзначението му? Защо е покрито с метал?
— Трябва да има остър връх за сиянието — обясни ІІб.
— Само толкова ли? Това е злато, нали?
— Електрон — сплав от злато и сребро. Върхът трябва да е направен от електрон.
Тепик обели част от станиола.
— Не е целият от метал — отбеляза кротко.
— Да — потвърди Птакласп. — Ами установихме, че със станиол също става.
— Не може ли да използвате нещо по-евтино? Като стомана например?
Птакласп примига с погнуса. Този ден не беше от добрите, здравият разсъдък остана като далечен спомен, но имаше някои неща, за които беше сигурен.
— Няма да издържи повече от година-две — отвърна — Заради влагата, нали разбираш. Върхът ще се износи. Само след двеста-триста сияния.
Тепик облегна глава на пирамидата. Беше студена и бучеше. Стори му се, че може да долови и леко извисяващ се звук.
Пирамидата се извисяваше над него. ІІб можеше да му обясни, че е така, защото стените са под ъгъл от точно 56 градуса и заради ефекта, известен като сплескване, надвисват още повече. Вероятно ІІб би използвал думи като перспектива и виртуална височина.
Черният мрамор беше гладък като стъкло. Каменоделците се бяха постарали. Процепите между блоковете едва позволяваха да се вмъкне нож. Но все пак позволяваха.
— А един път ще издържи ли? — попита Тепик.
Кууми гризеше разсеяно ноктите си.
— Огън… Това ще ги спре. Леснозапалими са. Или вода. Вероятно ще се разложат.
— Някои от тях разрушаваха пирамиди — подхвърли върховният жрец на Джуф Коброглавия бог на Папируса.
— Хората винаги се връщат от смъртта в твърде лошо настроение — вметна друг жрец.
Кууми наблюдаваше приближаващата се армия с нарастващо безпокойство.
— Къде е Диос?