Би било неправилно да се каже, че Диос се усмихна. Това не беше действие, което често му се налагаше да прави. Но краищата на устата му се повдигнаха, а очите му се затвориха наполовина.
— Можеш да им кажеш, че новите времена изискват нови хора. Или че е време да се отстъпи място на нови хора със свежи идеи. Или че са излезли от употреба. Можеш да им кажеш всичко това.
— Ще ме убият!
— Чудя се дали толкова силно желаят вечната ти компания?
— Все още ти си върховният жрец!
— Защо не поговориш с тях? — попита Диос. — Не забравяй да им кажеш, че ще бъдат завлечени, ако ще и с писъци и викове във Века на Кобрата. — Той подаде на Кууми жезъла си. — Или както там се нарича векът.
Кууми усети погледите на събралите се братя и сестри. Жрецът прочисти гърлото си, оправи робата си и се обърна към мумиите.
Те напяваха нещо, една дума, отново и отново. Не можеше да я разпознае, но изглежда ги бе изпълнила с гняв.
Мъжът повдигна жезъла — издяланите дървени змии изглеждаха необикновено живи на равната светлина.
Боговете на Диска… Всъщност подразбират се великите богове на консенсуса, които наистина обитават своя Дънманифестин, полуоткъснатата от света Валхала на върха на невъзможно високата централна планина, където се забавляват да наблюдават дребните лудории на смъртните хора и организират петиции относно това как нашествието на Ледените Гиганти е довело до спад в цените на недвижимостта в небесните райони. Та боговете на Диска винаги са се възхищавали на невероятното умение на хората да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящото време.
Тук не става думи за елементарни грешки като „Напълно безопасно е“ или „Които много ръмжат, не хапят“, а за кратки прости изречения, подхвърлени в напрегнати ситуации с приблизително същия ефект като стоманен лост пуснат в перката на 660мегаватова парна турбина с цикъл 3000 оборота в минута.
Познавачи на човешката тенденция да объркваш местата на краката и езика си са съгласни, че когато се отварят пликовете с решението на журито, чудесното представяне на Хуут Кууми във фразата „Изчезнете от това място, сенки прокълнати!“ би било достоен претендент за най-глупав поздрав на всички времена.
Първата редица предци спря, а тълпата зад тях ги избута напред.
Цар Тепикамон XXVII, който с общо съгласие сред останалите двайсет и шест Тепикамоновци бе избран за говорител, се затътри напред и хвана треперещия Кууми за ръцете.
— Какво каза?
Очите на Кууми се завъртяха в орбитите си. Устата му се отвори и затвори, но гласът му мъдро реши да си затрае.
Тепикамон приближи бинтованото си лице до острия нос на жреца.
— Помня те — изръмжа му. — Виждал съм как се мазниш из двореца. Най-големият скапаняк, когото някога съм срещал. Спомням си, че това си мислех. — Царят погледна към останалите. — Всичките вие сте жреци, нали така? Да не би да сте дошли да се извините, а? Къде е Диос?
Предците се бутаха напред и мърмореха. След като си бил мъртъв в продължение на хиляди години, не си склонен да се отнасяш благодарно към хората, които са те увещавали, че ти предстоят чудесни забавления. В средата на тълпата имаше леко боричкане, тъй като цар Псам-нът-кха, който бе прекарал пет хиляди години принуден да гледа единствено опакото на капака си, трябваше да бъде успокояван от по-младите си колеги.
Тепикамон отново насочи вниманието си към Кууми, който не бе шавнал.
— Сенки прокълнати, така ли?
— Ъ-ъ-ъ… — отвърна Куми.
— Остави го. — Диос внимателно взе жезъла от безволно отпуснатите пръсти на Куми — Аз съм Диос. Защо сте тук?
Гласът беше равен и напълно овладян, с леки оттенъци на загриженост, но с несъмнена власт. Това бе гласът, който фараоните на Джелибейби чуваха от хиляди години. Глас, който бе подреждал дните, определял ритуалите, разрязвал времето на внимателно оформени порции и тълкувал божиите пътища пред хората. Гласът на властта, който събуди антични спомени сред мъртвите и ги накара да се смутят и да запристъпват от крак на крак.
Един от по-младите фараони мина напред.
— Копеле такова! — изграчи той. — Положи ни един по един, а ти продължи нататък. Хората мислеха, че името се предава, но винаги си бил ти. На колко години си, Диос?
Не се чуваше и звук. Никой не помръдна. Вятърът леко развяваше прахоляка във въздуха.
Диос въздъхна.
— Не исках да бъде така. Имаше толкова много за вършене. Никога не достигаха часовете в денонощието. Наистина не осъзнах какво ставаше. Струваше ми се само ободрително, нищо не подозирах. Отбелязвах отминаването на ритуалите, не годините.
— Сигурно произхождаш от семейство на столетници? — попита Тепикамон саркастично.