— След четири часа.
— В такъв случаи ще ги чакаме извън пристанището. Оставете ги да натоварят и да отплават. Ще ги прехванем в открито море.
— А ако наистина имат всички онези митични оръжия на борда?
— Няма значение. „Марискал Сукре“ е повече от способен да ги прати на дъното.
3.
След като се увери, че Лозада няма да се върне за още по-голям подкуп, мъжът, представил се за капитан Би Холанд, се върна в кабинета си и остави шапката и перуката си на бюрото, разкривайки руса, късо подстригана коса.
— Добре, Макс – каза той на нищото, докато сваляше латексовите подплънки от лицето си. – Мисля, че е чисто. Можеш да изключиш ароматизаторите.
Включиха се безшумни вентилатори и за секунди противната воня изчезна от стаята, за да се смени със свежия аромат на бор.
— Харесва ли ти новата ми измислица? – попита безтелесният глас на Макс.
Дойде ред на фалшивите зъби и мустаците.
— Не бих използвал думата „харесвам“. Ако целеше само да им се насълзят очите, прескочи здравата прага. Имах чувството, че началникът на пристанището ще избълва обяда си.
— Но се получи, нали?
Последни бяха кафявите контактни лещи. Очите му от черни отново станаха кристално сини, каквито бе наследил от майка си. Хуан Кабрило се усмихна.
— Струва ми се, че се върза. Ще се видим след няколко минути в каютата ми.
Той захвърли маскировката включително и гуменото шкембе, което бе покривало мускулестото му тяло, оформено от всекидневното плуване по един час – в кошчето за боклук. Нямаше да я използва отново.
Чернокожият, който беше нахълтал по време на срещата, се върна, като този път носеше плъха не така предпазливо. Метна го на бюрото и той отскочи към стената. Плюшеното животинче изглеждаше толкова истинско, че Хуан лесно можеше да си представи как всеки момент ще се раздвижи и ще се шмугне някъде.
— Не си падаш по плъховете, а, Линк? – подхвърли Хуан, преднамерено избягвайки намека, че бившият тюлен се страхува от тях. Ако масивният Франклин Линкълн се боеше от нещо, Хуан определено нямаше никакво желание да се сблъсква с обекта на страха му.
Линк се подсмихна подигравателно.
— Майтапиш ли се? В Детройт такива ги наричахме мишки. Нашите бяха големи почти колкото еноти.
— Като те слушам, май от тях са ставали чудесни домашни любимци.
— Защо мислиш, че нарекох този Чарли?
Хуан се разсмя и погледна часовника си.
— По график трябва да отплаваме след три часа, след като разтоварят тора – каза той, докато излизаше в коридора, където спря пред една мивка, чието шкафче бе пълно с парцали и почистващи средства, които никога не бяха използвани. – Какво е положението с оборудването?
— Всичко е готово за действие.
— Добре. Ще се отбия при Макс и ще се видим на лунния басейн.
— Дадено, председателю. – Линк продължи по коридора, като си тананикаше „Седнал на кея“ на Огис Редиш.
Хуан завъртя кранчетата на неработещия умивалник по определен начин. Чу се рязко изщракване и задната стена се отвори, разкривайки коридор, който подхождаше чудесно на луксозен круизен кораб. Скритите лампи хвърляха мека светлина върху стените от махагон и луксозната пътека по пода, нямаща нищо общо с мръсотията, която бе видял началникът на пристанището. Той мина през отвора и продължи към каютата си.
Открай време му харесваше преходът от измамно занемарената горна част в лъскавия и елегантен свят под палубите. Той символизираше всичко, което обичаше в този кораб. Макар на кърмата в момента да пишеше „Долос “, тук долу никога не го наричаше по друг начин, освен с истинското му име – „Орегон.
„Орегон“ беше творение на Хуан. Като председател той бе замислил кораб, способен не само я избегне нежелано внимание, но и да го отблъсне. Малцина знаеха за технологичните чудеса, скрити в привидно разпадащия се корпус. Тази измама правеше „Орегон“ на практика невидим в пристанищата на Третия свят, които обикаляше. В действителност той бе разузнавателен съд от четвърто поколение, последна дума на техниката. Можеше да отиде там, където не би могъл да попадне нито едни американски военен кораб, да влиза в пристанища, недостъпни за повечето търговски кораби, и да превозва секретни товари, без да събуди подозрения.
Хуан влезе в каютата си, която бе пълна противоположност на фалшивата каюта, която бе показал на Лозада. Подобно на всички членове на екипажа, той разполагаше с предостатъчно средства да украси мястото според вкуса си, тъй като то му служеше за дом. В момента каютата му беше обзаведена в стил, отдаваш почит на „Café Américain“ на Рик от филма „Казабланка“,