Хуан й пожела лека нощ и продължи към заседателната зала. Когато влезе, Мърф разказваше на Ерик за събитията с подводницата.
— И тогава засилих Малкия маниак под падащата греда на „Рорайма“ – каза той, вдигнал ръце зад тила си. – Разбира се, роботът отиде на кино, но нямах избор.
Еди продължи разказа.
— Макар че Малкия маниак ме спаси от премахване, все пак останах заклещен. Държах кутията, но не можех да се измъкна, а знаех, че бомбата в бидона тиктака. Линк ме измъкна. Междувременно краката ми бяха изтръпнали, така че му се наложи да ме мъкне, докато кръвообращението ми не се възстанови.
— Иска ми се да се бяхме скрили напълно зад онези корали преди бомбата да гръмне — отбеляза Линк, който дъвчеше ябълка. – Докторът смята, че поне няколко седмици ще стоиш далеч от водата. – Единствената жертва от тяхна страна бе спуканото тъпанче на Еди.
Хуан зае мястото си начело на масата.
— Всички свършихте чудесна работа. Ще престана да си правя такива екскурзии, за да не си помислите, че можете да се оправяте и без мен.
— Няма начин – изтъкна Макс. – През цялото време се потях като прасе в сауна.
— Никак не ти е било лесно да запазиш плана си в тайна, но и аз бих постъпил по същия начин. Докъде стигнахме с плодовете на труда ви?
— Кевин Никсън и техниците в лабораторията отвориха кутията – докладва Линда. – Беше поцинкована и запечатана с парафин, така че не е ръждясала и водата не беше проникнала в нея. Вътре намерихме четири фотографски плаки.
Тя махна покривалото от бяло платно, на което лежаха четирите стъклени плаки с размери единайсет и половина на шестнайсет и половина сантиметра. Емулсията от сребърен бромид беше запазена идеално. Две от плаките имаха пукнатини в средата, но другите бяха непокътнати.
— Ако искате, можете да гледате оригиналите, но аз лично не бих ги докоснала – каза Линда. – Освен че са много деликатни, открихме по тях остатъчна радиация. – Видя, че Хали се дръпва по-далеч от тях, и добави: – Не е достатъчно, за да представлява опасност, но за всеки случай е по-добре да внимаваме. Копирахме изображенията в цифров вид, за да можем да ги разгледаме по-подробно.
Тя спусна екрана и включи проектора. Първата снимка показваше мъж на кей в черно палто и панталони, с ботуши и широкопола шапка. Изражението му беше сериозно, но очите му горяха със сила, която се долавяше дори на старата снимка. На кораба зад него беше изписано името „Рорайма“.
— Изглежда щастлив — отбеляза Мърф и погледна към Ерик. – Това ли е Гюнтер Лутцен?
— Не знам. Така и не намерихме негова снимка.
— Най-вероятно е той – каза Линда, – но няма как да сме сигурни. Показвам ви снимките в обратен ред, за да се опитам да проследя пътуването му от времето, когато стигнал до „Рорайма“. Както виждате, номерата на плаките са отбелязани в долния десен ъгъл. За съжаление, няма информация къде са били направени самите снимки. И няма ориентири, по които да се водим.
Тя продължи със следващата снимка. На нея се виждаха вградени в скала кристали, чиито страни отразяваха светкавицата на фотоапарата. Изображението бе нарушено от пукнатина през средата.
— Приличат ми на геоди – каза Ерик.
— Да – съгласи се Мърф, – но на снимката няма нищо друго и не можем да кажем какви са размерите им. Кристалите обаче не са прозрачни като кварцовите в типична геода. Изглеждат по-тъмни. Възможно е да е аметист.
— Може и да са зелени. В дисертацията на Лутцен се споменава, че методът му за засичане ще зависи от кристали от селен, мед и уран, а медните включения им придават зелен оттенък. Уранът може да обясни и радиоактивността на плаките.
— Може да е колекционирал скъпоценни камъни – предположи Линк. – Каквито и да са, тези кристали може да са още в „Рорайма“. Не че ми се иска да се връщам и да ги търся.
Линда показа третата плака. И тя имаше пукнатина, която разделяше пещерна зала, пълна със сталактити и сталагмити. В далечината се виждаше тунел, който изчезваше в мрака.
Хуан почувства лъч надежда.
— Сега вече стигаме донякъде. Тази снимка стеснява значително търсенето ни.
— Защо? – попита Хали.
— Защото подобни пещери се образуват само в определени варовикови терени, известни като карстови. Това изключва Мартиника и другите вулканични острови.
Линда кимна.
— Хуан е прав. Проблемът е, че пак ни остават още много територии за претърсване. Дори да се ограничим с Карибско море, мястото може да е навсякъде, от Пуерто Рико до Мексико и Флорида.
— Мисля, че най-вероятно става дума за Хаити – заяви Хуан. – Не забравяйте, че ватманът любител Ектор Базен е оттам.