Свали мундщука си, завъртя се на триста и шейсет градуса и не видя никакви признаци на светлина. Даде знак на Троно. Двамата изпълзяха на мокрия варовик и свалиха екипировката, освен неопрените. Автоматите им със заглушители МР-5 бяха надеждно оръжие за затворени пространства и щяха да им послужат идеално в пещерата. След като изтръскаха водата от цевите и затворите, двамата продължиха напред, водени от гайгеровия брояч.
Разширяващата се пещера често се разклоняваше в различни посоки, но всеки път само един проход показваше по-силна радиация. Едва след третото разклонение Хуан зърна светлина в далечината. Държеше фенерчето си насочено надолу, за да не забележат приближаването им.
Когато стигнаха на петдесетина метра от целта, Хуан видя, че лъчът на фенерчето му започва да се отразява от зелени кристали по варовиковите стени и тавана. Това трябваше да е мястото, където Лутцен бе направил снимката си.
Когато приближиха призрачната зелена светлина от основната зала, Хуан и Троно застанаха от двете страни на прохода и долепиха гръб в стените, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Нямаше да е възможно да се промъкнат незабелязано в залата, щом беше така добре осветена. Трябваше да разчитат на пълната изненада и предположението, че повечето въоръжени противници са навън в циментовия завод.
Хуан остави гайгеровия брояч и вдигна три пръста към Троно, който беше опрял приклада на автомата на рамото си. Хуан отброи с пръсти. Когато ръката му се сви в юмрук, двамата с Троно се втурнаха в залата.
Отначало цялото внимание на Хуан беше насочено към мъжете вътре. Двама бели седяха на столове до една конзола, бяха облечени в ризи с къси ръкави и жълто-кафяви панталони. Моментално ги изключи като евентуална заплаха. Погледа му привлече някакво движение на повече от трийсет метра разстояние, в другия край на залата; едва сега започна да осъзнава, че тя е много по-голяма, отколкото беше очаквал.
Двама мъже стояха на пост до входа на прокопания тунел, който сигурно водеше към циментовия завод. И двамата бяха в камуфлажно облекло, с автомати и изглеждаха отегчени, че трябва да киснат пещерата.
Хуан и Троно се появиха толкова бързо и неочаквано, че наемниците нямаха време да реагират. Хуан изстреля три куршума по онзи вдясно, а Троно се погрижи за другия. Приглушените гърмежи отекнаха в пещерата, но едва ли бяха стигнали до края на тунела.
Хуан огледа залата, но тя беше празна. Двамата ужасени цивилни бяха вдигнали ръце без подканване. Хуан най-сетне можеше да разгледа пещерата в цялото й великолепие.
Централната част бе заета от електронно оборудване, метални тръби и всякакви научни джаджи, които създаваха впечатлението, че се намира в ядрен реактор. Цялата апаратура се издигаше от пода до тавана и бе с размерите на голям камион. Машината бе заобиколена от метална решетка, служеща като под за достъп до оборудването от нивото на повърхността. Няколко големи сандъка с надпис „Чупливо: научна апаратура“ бяха струпани до началото на тунела.
Това трябваше да е неутринният телескоп. Устройството бе както сложно, така и елегантно.
Но колкото и изумително да изглеждаше, телескопът не бе най-невероятната част от пещерата.
Грамадното като катедрала пространство бе изпълнено с полупрозрачни зелени кристали. Ако Ерик беше прав, те трябваше да са селен с медни включения. Хуан внезапно си даде сметка, че Лутцен бе фотографирал точно това място. Не беше документирал просто една геода, а самата зала.
Причината за подвеждането им бе, че никой от тях не си бе представял огромните размери на кристалите. Много от тях бяха колкото секвои – прекрасни, неравни диагонални стълбове с остри като ножове ръбове. Някои висяха от тавана, други стигаха чак до пода, а между тях бяха пръснати огромни купчини кристали, подобни на скални бонбони. Хуан се завъртя в кръг, зяпнал от великолепието на безбройните фасети.
Гюнтер Лутцен беше напълно прав. Сякаш наистина се бяха озовали в Изумрудения град на Оз.
45.
Линк и Еди пълзяха петнайсет минути, за да излязат на позиция зад ъгъла непосредствено до циментовия завод. Двамата легнаха в една канавка на десетина метра от пътя. Линк положи гранатомета на корема си.
— Готов съм – каза той на Еди.
— И аз. – Еди се свърза с Линда. – Покажи им жертвения агнец.
— Идва към вас.
Прасето се засили от скривалището си и префуча покрай тях, превръщайки се в отлична мишена за бронетранспортьора и основното му оръдие. Веднага щом камионът ги подмина, монтираната зад решетката картечница затрещя, но куршумите й – както и се очакваше – отскочиха от бронята на ратела. Прасето направи рязък обратен завой на чакъла, когато 20-милиметровото оръдие откри огън. Камионът мина отново покрай Линк и Еди и почти се добра до скривалището си зад скалата, когато от задницата му забълва пушек. Прасето се отклони от пътя и изчезна по склона към езерото.