— Знаете ли местоположението на Кензит?
Техникът бързо кимна и посочи елин монитор, показваш географски координати.
— Натам се изпраща сигналът – поясни той.
— Време е за демонстрация – обяви Хуан. – Покажи ми уютното скривалище на Кензит.
Техникът кимна, наведе се над конзолата и заработи нервно, докато на екрана не се появи картина. Беше изглед отгоре към бяла трийсетметрова яхта, която лениво се носеше по лазурното море. Картината се понесе надолу, сякаш я гледаше летец камикадзе. Виртуалната камера мина през палубата и спря в помещение с конзола, която изглеждаше същата като тази в пещерата.
— Завърти – каза Хуан. – Майк, снимай това.
Троно вдигна телефона си да запечата картината.
Помещението беше истинска кочина, по пода се търкаляха празни кутии и мръсни чинии. На стената имаше карта на Мексико със забодена карфица на някакво място на полуостров Юкатан, до която нечетливо беше надраскано „Фаза 2“. По бюрото бяха пръснати листа с уравнения и бележки. В края му лежеше дневник, на чиято обложка със спретнати букви бе изписано името Гюнтер Лутцен.
Камерата продължи да се движи, докато не спря върху самия Кензит. Той се взираше опулен в екрана, сякаш можеше да ги види.
Но не можеше да ги види. Кензит следеше картината от „Сентинел“, така че в момента виждаше самия себе си. Устата му се раздвижи.
— Включи звука – нареди Хуан.
Техникът се подчини и те чуха пискливия глас на физика.
— …да са стигнали там. Ако си ти, Кабрило, искам да знаеш, че закъсня. Ако оцелееш до края на деня, в което се съмнявам, ще видиш колко нищожни са последиците от всичките ти усилия. А сега е време да ти кажа сбогом.
Екранът угасна.
— Какво стана? Върни образа! – нареди Хуан.
— Не можем – каза техникът и се дръпна назад. Кензит може да контролира софтуера дистанционно. Вероятно е блокирал достъпа в реално време до тази конзола, но от своето място пак може да контролира какво вижда „Сентинел“.
— Какво е замислил той за днес?
Техниците отново се поколебаха, но си личеше, че знаят. Те отстъпиха още назад, сякаш се опитваха да доближат изхода и да побягнат.
— Кажете ми – изръмжа Хуан. — Веднага!
— Добре, добре – отвърна единият от техниците и вдигна примирително ръце. – Ще свали…
Порой от куршуми разкъса гърдите и на двамата техници. Изстрелите идваха откъм тунела, водещ към циментовия завод. Хуан и Троно бяха спасени от същата участ благодарение на машините на „Сентинел“ между тях и отвора.
Двамата се скриха зад един от стълбовете от селен. Хуан едва го докосна и острите като бръснач ръбове раздраха неопрена му. Просването на земята не беше привлекателна възможност в тази пещера.
В отражението на един огромен кристал Хуан видя, че убиецът на двамата техници е Базен. Беше се навел над конзолата и пишеше нещо с едната ръка, а с другата държеше картечния си пистолет насочен към тях. До него на конзолата имаше подпряно РПГ.
Хуан направи знак на Троно да опита да излезе отстрани при входа на тунела, като заобиколи огромния телескоп.
— Знам какво правиш, Кабрило – извика Базен. – На твое място също бих опитал изненада отстрани. Няма да се получи.
— Защо? – попита Хуан. – Защото Кензит ти казва къде сме, така ли?
— Предимството е невероятно, не мислиш ли?
— Хората ми са отвън. Не можеш да избягаш.
— На твое място щях да се тревожа повече за тази бомба.
Хуан го гледаше как пише и изведнъж осъзна какво прави.
— Заложили сте добър старомоден механизъм за самоунищожение, а?
— Напротив, последна дума на техниката е – изтъкна Базен. – Съветвам ви да се разкарате по същия път, по който сте дошли, ако не искате и вие да свършите тук. – Той чукна тържествуващо последното копче. – Готово. Al revoir, mon capitaine.
Базен взе гранатомета и заотстъпва бавно, но Хуан нямаше намерение да му позволява да се измъкне. Нямаше пряка видимост към него, но и не искаше да стреля. Базен му трябваше жив, за да му каже каква е мишената на Кензит.
Изчака го да се озове под един кристален сталактит, който висеше от тавана като полилей, и изпразни в него всичките си трийсет патрона, посипвайки Базен с остри парченца, които го порязаха на стотици места.
Базен пусна гранатомета, за да се предпази, но продължи да държи картечния пистолет, като стреляше слепешком в посоката на Хуан. По челото му течеше кръв и го заслепяваше. Когато пълнителят му свърши, Хуан се втурна към него.
Очакваше Троно да направи същото, но откъм тунела се разнесоха още изстрели. Някои от войниците на Базен явно му се притичваха на помощ и Троно отвърна на огъня, за да ги държи настрана, оставяйки председателя да се оправя сам с противника си.