Моряците още не ги бяха забелязали, но едно обръщане на глава щеше да е достатъчно. Намираха се само на шест метра от клапана, който трябваше на Мак Ди и Майк. Нямаше как да стигнат до него, без да ги видят. Просваното на моряците в безсъзнание не беше възможност, тъй като щеше да се разбере, че е имало неканени посетители на борда.
Скриха се зад една вертикална тръба с дебелината на дъб, като държаха под око двамата моряци от скривалището си. Сега можеха само да чакат и да се надяват, че моряците ще тръгнат по задачи някъде другаде.
Минаха пет минути. После шест. Седем. Моряците не помръдваха.
— Не се получава – прошепна Линда, макар че те не можеха да отговорят. – Ако чакаме още, корабът ще потегли, преди да сте си свършили работата. Да видим да ги няма да успея да ги изкарам навън.
Три силни удара отекнаха през корпуса. Линда беше включила отново барабана.
Моряците рязко вдигнаха глави и се обърнаха, търсейки източника на шума. Единият заговори бързо на испански по радиостанцията си, като свиваше рамене и сочеше дисплея. Проблемът, какъвто и да бе той, очевидно не беше в помпената станция, защото я наблюдаваха, когато се чуха ударите.
Морякът свали радиостанцията и даде знак на колегата си да го последва навън. Вратата зад тях се затръшна и Мак Ди и Майк останаха сами.
— Откъде знаеше, че ще се получи? – попита Мак Ди, докато бързаха към контролния пулт.
— Не знаех – призна Линда. – Но това беше единствената ни възможност. Сигурно вече са убедени, че проблемът е в машинното отделение.
Майк, който не можеше да държи нищо с наранената си дясна ръка, извади контейнерите от раницата си с лявата.
— Ами ако капитанът реши да обърне назад?
—Това е риск, който трябваше да поема. Освен ако, уредите не му покажат нещо друго, да се надяваме да си помисли, че става дума за някакъв случаен шум, за който да докладва на ремонтния екип, когато стигне целта си.
Докато Майк стоеше на пост до вратата, Линда обясни на Мак Ди как да вкара бактерията. Воден от указанията й, той закрепи шестте контейнера към клапаните и пет минути по-късно бактерията вече се размножаваше в резервоарите на „Сорокайма“.
Планът им беше да не оставят никакви следи от посещението си, също като къмпингуващи в национален парк. Мак Ди се огледа, за да се увери, че всичко е чисто, и започна да прибира контейнерите в раниците.
Преди да приключи, усети как подът завибрира.
— Това ти ли си? – попита той Линда.
— Не. Включили са двигателя. Танкерът потегля. Махайте се веднага!
Сроковете бяха съкратени и Мак Ди не мажеше да възрази на тази заповед. Напъха последния контейнер в раницата и я даде на Майк, който я метна на гръб.
Върнаха се по обратния път. Когато прекосиха горния коридор и стигнаха края му, видяха отвън трима мъже, които пушеха и си приказваха, очевидно доволни, че отново са на път.
— Побързайте – подкани ги Линда. – Вече се движите с пет възела. Няма да мога да поддържам тази скорост още дълго.
— Не можем да стигнем до прилепалата – обясни Мак Ди. – Изходът на левия борд е блокиран.
— Май този път няма да можем да ги изчакаме каза Майк и посочи другия край на коридора, който водеше към десния борд.
—Какво ще кажеш да поплуваме?
Мак Ди сви рамене.
— Защо не?
Спринтираха по коридора, очаквайки всеки момеят някой моряк да се появи пред тях. Когато стигнаха края. Мак Ди провери изхода. Беше чисто.
Отвън вятърът се носеше по палубата, а танкерът набираше скорост.
— Линда, скачаме от десния борд – съобщи Мак Ди, който знаеше, че електрониката им ще излезе от строя веднага щом паднат във водата. – Ще сме ти много благодарни, ако дойдеш да ни прибереш при първа възможност.
— Разбрано – отвърна тя. – Тръгвам.
Огледаха се за последно дали са сами и прекрачиха релинга, след което се хвърлиха напред, сякаш се съревноваваха кой ще се гмурне по-добре. Макар да влязоха с писък във водата. Мак Ди беше сигурен, че никой на танкера нямаше да ги забележи в тъмното.
Подаде се на повърхността в дирята на „Сорокайма“, който вече пътуваше с пълен напред към Северна Корея. Майк изникна до него.
— Как е ръката? – попита го Мак Ди.
— Една кофа с лед и ще е като нова – отвърна Майк.