Централен момент в учението бе артилерийски и ракетен обстрел срещу плаващи и въздушни дронове.
QF-16 трябваше да изпълнят прецизен полет, за да демонстрират точната навигация и лекотата на управлението им. След това един от тях щеше да се отдели и да поеме ролята на отвличаща вниманието мишена за ракетните разрушители на флота. Целта на операторите му бе да задържат дрона колкото се може по-дълго във въздуха, преди да бъде свален. Милър възнамеряваше да поизпоти доста преследвачите си.
Днес симулираха дългата част от мисията, като летяха по същия курс, но над Мексиканския залив. Всичко вървеше гладко през първия час след началото.
— Майоре – обади се първият пилот на „Куейл 4“, – тук става нещо странно.
— Какво има? – попита Милър.
Пилотът се поколеба и погледна втория пилот, преди да отговори.
— Изглежда, изгубихме връзка със самолета за няколко секунди.
— Изглежда ли? Изгубихте ли телеметрия?
— Не, телеметрията беше в ред. Но мога да се закълна, че видях как самолетът поклати крилете си.
— Поклатил криле? Не беше ли на автопилот?
— Да, сър. Именно затова не разбирам.
— Сигурен ли сте?
— Тъкмо поглеждах към картината от камерата, когато го видях.
Милър се намръщи и се обърна към втория пилот.
— Видяхте ли самолетът да изпълнява непланирани маневри?
— Не, сър. Точно тогава проверявах джипиес данните.
„Куейл 4“ беше последният самолет във формацията, така че никой от останалите пилоти на дронове не можеше да го види. Единствено левият преследвач имаше изглед към него.
Милър се свърза с пилота.
— Преследвач едно, имаме данни за непредвидени маневри на „Куейл 4“. Видяхте ли нещо необичайно?
— Необичайно ли, база „Тиндал“? Като какво?
— Като… поклащане. Крилете му се поклащат.
Милър чу как пилотът се изсмя тихо.
— Не, не видях поклащане.
— Разбрано. Преследвач едно. Край.
Пилотът на „Куейл 4“ беше чул разговора и се опита да обърне случая на шега.
— Може пък очите да ми въртят номера.
Милър го потупа по рамото. Знаеше колко е досадно седенето на подобна станция.
— Просто го дръжте под око – каза той. – И за дама ви се отнася. Ако видите отново нещо подобно, съобщете ми.
— Да, сър – отвърнаха пилотите, но Милър не мислеше, че ще ги чуе отново по време на тренировката, нито пък очакваше да види нещо странно при анализа на телеметрията след полета.
Маями
Браян Уошбърн намигна на барманката, която взе поръчката му. Красивата блондинка на двайсет няколко се изчерви и се усмихна на специалното отношение – реакция, с която той бе свикнал. Именно на „чара на Уошбърн“ вестниците приписваха двете му последователни победи на изборите за губернатор на Флорида
Сега, след като отново се бе върнал в частния сектор, той се стараеше да развие образа на обикновен човек въпреки богатството, осигурено му от „Уошбърн Индъстрис“. Нищо не можеше да го свърже по-добре с избирателите от това да показва, че няма нищо против да изпълнява всекидневни задачи и да се отбива като обикновените хора в местното кафене. Това беше най-добрият му шанс, ако искаше някой ден да седне зад бюрото в Овалния кабинет.
Всеки път, когато му се налагаше да влиза в тази дупка, той вътрешно кипеше от яд към човека, който го бе победил на първичните избори и после бе избрал Джеймс Сандекер за свой съотборник, защото се нуждаеше от репутацията на Сандекер във флота и НАМПД,* за да отвлече вниманието от собствената си липса на военен опит. Уошбърн бе принуден да влияе на политическата сфера с пари, вместо да стои отпред и в центъра на подиума, където заслужаваше да бъде.
[* Национална агенция за морско и подводно дело. – Б.пр.]
Изобщо не издаде негодуванието си, когато барманката извика името му. Дари я с топла усмивка, взе кафето си и излезе навън. Заобиколи сградата и се качи на задната седалка на черен „Кадилак Ескалейд“. Две преки по-нататък шофьорът го остави на високата крайбрежна улица, където се намираше централата на компанията. Мобилният му телефон иззвъня веднага щом влезе в разкошния си кабинет на последния етаж. На екрана се мъдреше номерът на адвоката му.