— Какво има. Бил? — попита Уошбърн, докато изхвърляше недопитото кафе в кошчето и вземаше порцелановата чашка с рядко намираното „Св. Елена“, приготвено от секретарката му. – Нямам много време преди първата ми среща с борда.
— Не е Уилям Деркинс – каза непознат глас. – Но имам информация за вас, която ще ви заинтересува.
Уошбърн се сепна и отново погледна екрана на телефона. На него определено беше изписан номерът на личния мобилен телефон на Бил, а само шепа близки приятели и съветници имаха номера на Уошбърн.
Отиде до панорамния прозорец с изглед към Атлантическия океан и отпи глътка кафе.
— Защо телефонът на Бил е у вас?
— Не е. Използвам техника, известна като спуфинг. Няма да ви занимавам с детайлите. И без това не бихте ги разбрали. Това е единственият начин, по който със сигурност щяхте да приемете обаждането. Седнете.
— Какво?
— Най-добре е да седнете и да изслушате какво имам да ви кажа
Уошбърн се изсмя.
— Откъде сте сигурен, че вече не съм седнал?
— Защото стоите до прозореца.
Уошбърн замръзна с поднесена към устните си чаша. Погледът му се плъзна по водата за някакъв признак, че го следят, но множеството лодки бяха твърде далеч, за да различи детайлите. Дръпна се от прозореца, за да не го виждат отдолу.
— Добре – хвана се на играта той. – Вече седя.
— Не седете. Стоите до каничка с изключително скъпо кафе, внасяно за двеста долара на килограм от острова, на който е бил заточен Наполеон. Доколкото знам, доста е богато. Имам предвид като аромат.
Този път Уошбърн наистина се разтревожи. Намираше се в най-високата сграда на крайбрежието на Маями, така че никой нямаше изглед толкова навътре в кабинета му. Огледа се трескаво в търсене на някакво шпионско оборудване.
— Как сте поставили камера в кабинета ми?
— Не съм. Виждам всичко.
— Кой сте вие?
— Засега мажете да ме наричате Доктора. Ако всичко мине добре, възможно е да се срещнем лично след няколко дни. А сега седнете пред компютъра си. Искам да ви покажа нещо.
— Ами ако се обадя на полицията?
— Тогава ще трябва да им кажа какво сторихте с горкия Гари Клемънт.
При споменаването на това име коленете на Уошбърн омекнаха. Въпреки това той бързо се окопити.
— Не знам за какво говорите.
— А аз знам, че знаете, и ще го докажа. Проверете си пощата.
Уошбърн отиде бавно до бюрото и отвори лаптопа си. Включи телефона на говорител и го остави до компютъра.
Последният имейл беше подаден от собствения му адрес. Заглавието гласеше „От Доктора“.
Уошбърн беше втрещен от този пробив в сигурността.
— Влезли сте в пощата ми?
— Реших, че прикаченото видео е по-добре да идва от вашия адрес, вместо от моя. Като го видите, ще разберете защо.
Уошбърн пое дълбоко дъх и щракна върху прикачения файл. Когато видя първия образ, изпита облекчение, че е седнал, защото едва не припадна.
Видеото показваше него и набития оплешивяващ Гари Клемънт, седнали на палубата на яхтата на Уошбърн. Като се изключеха ярките светлини на яхтата, цареше пълен мрак. Уошбърн никога нямаше да забрави онази вечер преди три месеца. Намираха се на шейсет и пет километра от брега на място, избрано специално заради търсеното уединение. В радиус петнайсет километра нямаше други съдове. В яхтата бяха само двамата.
Но въпреки това заснелата сцената камера сякаш се е намирала на борда с тях и ги е хванала поотделно в близък план. Дори звукът беше кристален.
— Мога да докажа, че сте фалшифицирали доклалите – каза Клемънт с пискливия си носов глас. Направих копия, докато проверявахме документацията ви. Вече може и да сте ги унищожили, но несъответствията са ясни. Доставили сте бронежилетките в Афганистан, макар да сте знаели, че некачественото производство ги прави безполезни срещу огневата мощ, на която ще бъдат подложени. Стотици войници бяха убити и ранени заради вас.
Уошбърн трябваше да признае, че Клемънт държеше козовете. Ако истинските данни излезеха на бял свят, щеше да избухне скандал, който не само щеше да сложи край на политическите му амбиции, но и да му гарантира дълъг престой зад решетките след разследването. Щеше да изгуби компанията, репутацията си – всичко.
— Какво искате? – хладно попита Уошбърн.
— Дори няма да се опитате да отричате, така ли?
— Защо да го правя? Показахте ми с какво разполагате, което е и причината да сме тук. Мислех си, че искате да преговаряме.
Клемънт се усмихна.
— В такъв случай искам десет милиона долара.