— Извикай помощ! – викна Линда, но преди Джулия да успее да побегне, втори нападател се хвърли от съседното отделение, където вероятно бе дебни за Линда. Той се метна над масата за масаж и грабна вързаната на опашка коса на Джулия. Линда заби закачалката в корема му и той изпъшка, пусна опашката и изтърва ножа си – гадно на вид оръжие с назъбено острие.
Джулия залитна назад и в опита си да се задържи на крака се хвана за подложката за глава на масата и я измъкна. Падна тежко, но продължи да държи меката подложка, чиито тънки стоманени пръчки за прикрепване към масата стърчаха напред.
Вторият нападател се хвърли към Джулия, но още не се беше съвзел от удара в корема. Линда го препъна и той полетя към Джулия. Падна върху нея и тялото му моментално се отпусна. Метална пръчка стърчеше от едната му страна, а другите се бяха забили дълбоко в гърдите му.
Преди Линда да успее да помогне на Джулия да се изправи, някой я сграбчи отзад в мечешка прегръдка. Нападателят я помъкна през шатрата към скалата с намерението да я хвърли от ръба. Тя пое дълбоко дъх, за да прогони инстинктивната паника, която заплашваше да овладее ума й, и отново прибягна до наученото на тренировките.
Мъжът бе твърде висок за нея, така че не можеше да отметне глава назад и да счупи носа му. Вместо това прехвърли тежестта си и пристъпи настрани, като освободи ръката си и замахна с юмрук към чатала му. Силата на трицепса й бе достатъчна да нанесе съкрушителен удар.
Нападателят я пусна и Линда използва момента да забие лакът в брадичката му. Главата му полетя нагоре, пръсна слюнка. Линда го изрита в гърдите и инерцията запрати нападателя й през ръба. Тя изтича и видя мъртвото му тяло, проснато върху назъбените вулканични скали, наполовина залято от водата. В заливчето долу се поклащаше малка лодка.
Върна се в шатрата и завари Джулия да се мъчи да изпълзи изпод другия труп. Линда избута тялото настрани и й помогна да се изправи.
— Добре ли си? – попита тя.
Джулия беше разтреперана, но кимна.
— А ти?
— Един масаж и всичко ще е наред.
— Не мисля, че е добра идея да чакаме масаж.
— И аз. Да метнем и този тип от скалата. Нали не искаме да отговаряме на куп въпроси на местната полиция.
Линда претърси джобовете на мъжа и намери само малко пари и мобилен телефон. Измъкна подложката от тялото му и двете го замъкнаха до ръба и го хвърлиха долу. Тялото падна до другото. Когато полицията проумееше странното положение на труповете, двете отдавна нямаше да са тук.
— Какво стана? – попита Джулия, докато увиваше окървавената подложка за глава в една кърпа и я криеше под хавлията си.
— Не беше случайно нападение – изтъкна Линда. – Били сме набелязани мишени.
— Но защо? Всичките ни вети са в шкафчетата.
— Именно. Прилича ми на опит за убийство. Искали са да го направят тихомълком и затова са оставили лодката си долу и са се покатерили по скалата, за да ни издебнат.
— Какво…?
— Не знам. Нека проверя телефона.
Беше еднодневка, вероятно купен сутринта с намерението да бъде изхвърлен в океана след изпълняването на задачата. Собственикът му дори не си беше направил труда да го защити с парола. В указателя имаше само пет номера без никакви имена.
— Имаме късмет, че останахме живи – каза Линда. – Тези типове са професионалисти. – Нямаше нищо, което да ги отведе до някого. Ако беше помислил, че има и най-малък шанс за неуспех, убиецът щеше да сложи парола на телефона си.
Провери есемесите. Имаше само един, изпратен на всички номера от списъка и написан на френски.
Tous ont été apercus. Attaquer dés que vous voyz une opportunité.
— Знаеш ли френски? – попита Линда.
— Учих френска литература в колежа, но беше отдавна. – Джулия погледна съобщението, като шепнеше думите, докато ги четеше. После очите й се окръглиха като паници.
— Какво пише?
Джулия преглътна с мъка.
— „Всички са забелязани. Атакувайте при първа възможност.“
Не само двете. Всички.
— Трябва да предупредим останалите. Някой се опитва да ликвидира целия екип.
Двете с Джулия се втурнаха към съблекалнята за телефона на Линда, като едва не събориха масажистките си в бързането да спасят екипажа на „Орегон“ от убийство.
16.
Стоманената палуба на „Орегон“ беше нажежена под безоблачното небе на свободния терминал на Монтего Бей. Ризата на Ерик вече беше подгизнала от пот, докато помагаше на Мърф с изграждането на преносимите рампи, парапети и високия два и половина метра улей, който Хуан с неохота му бе позволил да инсталира, за да превърнат кораба в импровизиран парк за скейтборд. Ерик смъкна очилата си, за да не се запотяват, докато се взираше в екрана на чисто новата си видеокамера. Беше коленичил, за да намери най-добрия ъгъл за снимане; един огромен круизен кораб му служеше за фон.