Строителните машини бяха наредени в дълги редици, паркирани на сантиметри една до друга, за да се използва максимално капацитетът на огромното, добре осветено пространство. Мария бе единственият човек в трюма. Дори с вибрациите на корабните двигатели и бръмченето на климатичната инсталация липсата на други звуци беше зловеща.
Тя провери закрепването на няколко случайно избрани машини. Знаеше, че хората й ги проверяват редовно, но обичаше да инспектира работата им, за да е сигурна, че докладите им са точни. Ако някоя тежаща петдесет тона машина се освободеше при силно вълнение, като нищо можеше да нанесе огромни щети на останалия товар или да предизвика пожар.
Докато по-малките коли се връзваха с въжета, строителните машини се закрепваха с тежки стоманени вериги. Нищо, освен ураган от пета степен не би могло да ги помръдне от местата им, а метеорологичните прогнози вещаеха спокойно плаване до Пуерто Кабело.
Мария приключи с огледа и остана доволна от резултата. Очакваше много от екипажа си и моряците никога не я разочароваха.
Вървеше към стълбите за мостика, когато чу някакво стържене. Но звукът не идваше от двигателите. А сякаш се издавате от самия корпус.
Преди да успее да помръдне, сирените из целия кораб запищяха и тя се присви инстинктивно. Вместо късите сигнали за пожар се чуваше продължителен вой.
Пробив в корпуса. Корабът се пълнеше с вода.
Човек, който не познаваше кораба добре като нея нямаше да усети нищо, но Мария долови лекото килване към левия борд. Втурна се към стълбите, като откачи в движение радиостанцията от колана си.
— Хорхе! – извика тя през воя на сирените. – Докладвай!
Притисна радиостанцията до ухото си. Чуваше, че помощникът й говори нещо, но не можеше да различи думите му заради воя.
— Стоп машини! – нареди тя и не зачака отговор.
Взе тичешком десетте етажа до мостика и отвори задъхана вратата. Корабът забавяше ход, двигателите бяха спрени, както бе наредила. На мостика имаше трима души – Хорхе, щурманът Мигел и кормчията Роберто. Движеха се ефективно, без признаци на паника, но стресът им личеше по избилата по лицата им пот.
Хорхе, който бе с десет години по-възрастен от нея, оплешивяващ мъж с шкембе и козя брадичка, я погледна смаяно.
— В какво се блъснахме? – попита Мария.
— В нищо, капитане – отвърна той. – Наоколо няма други кораби, а дълбочината е три километра. Невъзможно е да сме се натъкнали на риф.
— Някой паднал контейнер?
— Малко вероятно.
— Колко голяма е пробойната?
— Пробойните. Имаме наводнени отсеци на осем различни места на кораба.
— Какво?
Хорхе й показа схемата с пробойните. Всички бяха по левия борд.
— Някой видял ли е какво е станало?
— Един моряк, който видял пробойната на носа, каза, че била с диаметър петнайсетина сантиметра и сякаш била направена с бургия.
Мария бе изумена. Това беше просто невъзможно. Можеше да разбере една голяма дупка. Но осем малки в съд с двоен корпус беше нещо нечувано.
— Успял ли е да запуши дупката? – попита тя.
— Не, госпожо. Налягането е било прекалено голямо. Наложило се е да запечата помещението. Освен това затворих херметичните врати на машинното отделение. Получиха се сериозни наводнения в някои трюмове, преди да успеем да изолираме другите повредени места, но запечатаните отсеци продължават да се пълнят с вода.
Кренът на кораба беше вече десет градуса и се увеличаваше бързо. Мария беше принудена да се държи за конзолата, за да пази равновесие. Ако не направеха нещо, „Сиудад Боливар“ щеше буквално да стигне до точката на преобръщане. След това корабът щеше да потъне за минути.
Не можеха да запушат дупките, но може би щяха да успеят да балансират кораба достатъчно, за да не се преобърне. Отсеците за баласт вече бяха пълни, така че не можеха да добавят вода в онези на десния борд, за да изправят съда.
Мария знаеше, че трябва да намери начин да спре накланянето. Подобно на всички капитани на кораби като нейния, тя беше чувала историята за „Кугар Ейс“ превозващ автомобили съд, който едва не се преобърнал, когато капитанът решил да смени служещата за баласт вода, преди да доближи Аляска, за да не вкара чужди животински видове в американски води. Повреда по време на операцията предизвикала крен на „Кугар Ейс“, но не дотолкова, че да се преобърне напълно. Спасителният екип трябвало да положи огромни усилия, за да го изправи, след като трийсет дни корабът лежал на една страна във водата.
За разлика от контейнеровозите, при които по-голямата част от товара е на открити палуби, превиващите автомобили кораби са напълно затворени. Никой друг товарен кораб не би могъл да изпържи на подобен наклон, защото би загребал вода.