След инцидента с „Кугар Ейс“ повечето големи кораби, включително „Сиудад Боливар“, бяха оборудвани с компютърно приложение, което да следи натоварването и да помага на екипажа да определи как да подреди натоварените коли за максимална стабилност. Програмата се грижеше и за безопасната смяна на баласта.
Изпразването на баластните резервоари на „Кугар Ейс“ бе причинило инцидента, но може би Мария можеше да спаси своя кораб със същата тактика.
— Мигал, изпрати сигнал за бедствие – нареди тя. – Хорхе, вкарай наводнените отсеци в системата за наблюдение на натоварването.
— Защо?
— Защото искам да знам кои баластни резервоари на левия борд да изпразня.
Той я погледна, сякаш си беше изгубила ума.
— По-бързо – подкани го тя. Наклонът вече бе станал петнайсет градуса.
— Слушам, капитане.
Докато Мигел пращаше сигнала за бедствие, пръстите на Хорхе летяха над клавиатурата. След две минути и пет градуса крен той обяви:
— Резервоари три и четири са най-добрата ни надежда. Но ако числата грешат, може да не ни остане време да напуснем кораба.
Макар че товарът беше нейна отговорност, безопасността на екипажа имаше най-висок приоритет.
— Хорхе – каза тя, – идете с Роберто и Мигел да съберете останалите и се пригответе за спускане на спасителната лодка. — Тъй като лодката беше на левия борд и по-близо до водата, щяха да имат време да я спуснат. Поне нямаше опасност да умрат от студ в този тропически климат.
— Оставаме, капитане – заяви Хорхе. Мигел и Роберто кимнаха в знак на съгласие.
— Никакви такива. И сам човек може да го направи. Ако се получи и корабът се изправи, ще ви кача обратно на борда. Но ако се преобърне, няма причина всички да загиваме.
— А само вие ли?
— Корабът е мой. А сега идете да се погрижите за хората. Обадете ми се, когато се отдалечите достатъчно.
Хорхе преглътна с мъка, но беше ясно, че няма смисъл да възразява. С пресилени усмивки и пожелания за успех тримата забързаха навън, като се хващаха за всичко попаднало им, за да се задържат на наклонената палуба.
Докато екипажът се отдалечеше на безопасно разстояние, тя сигурно нямаше да може да се задържи изправена или дори да излезе от мостика. Нямаше желание да се самоубива и не се блазнеше от идеята за геройска смърт. Искаше да оцелее, ако това изобщо беше възможно. Нуждаеше се от резервен план, ако нещата се объркат.
Излезе от мостика до монтирания в стената пожарогасителен маркуч. Отвори кутията и го издърпа, прекара го през мостика и от другата му страна. Когато го разви напълно, тя се върна при компютърния терминал и омота маркуча около кръста си.
Две минути по-късно Хорхе докладва по радиостанцията, че лодката е спусната и целият екипаж е налице. Отдалечаваха се на безопасно разстояние, но бяха готови да я вземат, ако реши да скочи от кораба. Тя му благодари и добави, че ще разбере избора й, когато види какво се случва с кораба.
Кренът вече беше четирийсет градуса и маркучът се впи в хълбока й, тъй като наклонът заплашваше да я лиши от опора под краката. Ако планът й проработеше, щеше да спаси кораба. В противен случай допълнителното нарушаване на равновесието можеше да го преобърне, преди Мария да има шанс да се измъкне.
Като ревностна католичка Мария се прекръсти и целуна кръстчето на врата си. После подаде команда за изпразване на баластни резервоари 3 и 4, молейки се помпите все още да работят.
Първоначалният резултат не отговаряше на очакванията й. Нямаше внезапно движение, нито шум на работещи машини. Но екранът показваше, че помпите работят. Нивото на водата в резервоари 3 и 4 намаляваше.
Внезапно корабът се разтресе, крепът се увеличи с десет градуса за секунди и Мария се уплаши, че е направила грешен избор. Последната й команда можеше да я убие и да потопи кораба.
Подметките й най-сетне изгубиха опора и краката на Мария увиснаха във въздуха. Рамото й се блъсна в покрития с гума под. Маркучът беше единственото нещо, което й пречеше да полети през вратата и парапета и да се размаже на металната палуба долу.
Подобно на катерач, изкачваш отвесна скала. Мария опря крака в пода и сграбчи маркуча с двете си ръце. Трябваше да стигне до мястото, където маркучът бе закрепен за външната стена, преди наклонът да е станал прекалено стръмен, за да може да разчита на краката си. Беше силна, но ръцете й не бяха достатъчно мускулести, за да може да се набере само с тях.