Беше истинска надпревара с накланянето на кораба. Мария се катереше, като внимаваше едната й ръка винаги да държи маркуча. Една грешка и щеше да разбие главата си в някоя конзола.
Намираше се по средата на изкачването, когато маркучът се закачи в радиостанцията на колана й. Прели да успее да го хване, уоки-токито се откачи и полетя във въздуха, за да стане на парчета след удара в парапета – нагледна демонстрация какво очакваше и самата Мария, ако се изпусне.
С нов прилив на сили тя изкачи последните крачки и се измъкна на външната метална стена на мостика. Остана да лежи, като дишаше тежко, изтощена от усилието. Едва тогава осъзна, че кремът се е стабилизирал. Корабът не се изправяше, но и не се намираше в непосредствена опасност от преобръщане.
Доколкото можеше да прецени, кренът беше седемдесет градуса и боядисаните в бяло стени се бяха превърнали временно в подове. Мария се освободи от маркуча, изправи се и тръгна по външната стена на каютите на екипажа, като внимаваше да не пропадне през някой прозорец. Нямаше смисъл да се връща на мостика и да се опитва да наглася баласта повече с надеждата да изправи кораба. Като едното нищо можеше и да го преобърне. По-добре беше да остави това на опитен спасителен екип.
Заслони очи от яркото слънце над западния хоризонт. След няколко часа щеше да се стъмни и трябваше да реши дали е възможно да се спусне безопасно до левия борд, за да се присъедини към екипажа. Можеше да го направи през вратите от вътрешната страна, но минаването през преобърнатите коридори щеше да е по-рисковано, отколкото си заслужаваше. По-добре бе да изчака на палубата пристигането на спасителен кораб. Освен ако нямаше някой военен кораб наоколо, „Сиудад Боливар” бе твърде далеч от сушата, за да може да бъде спасен с хеликоптер.
Вдигна длан над очите си и се загледа в морето, докато не забеляза спасителната лодка, която заобикаляше кораба откъм кърмата. Можеше само да си представи гледката, която виждаше екипажът – зелен корпус, наклонен под неестествен ъгъл, огромно витло, увиснало над водата, и червена долна част, видяла белия свят за първи път, откакто корабът беше пуснат от сухия док.
Замаха бясно с ръце, докато не видя как екипажи й замаха в отговор. Радостните им викове достигнаха до нея. Когато приближиха толкова, колкото смееха, тя им извика, че е изгубила радиостанцията си, и че ще остане на палубата до пристигането на помощ. Ако не се надигнеше неочаквана буря, пренощуването под звездите нямаше да е чак толкова зле, като се имаха предвид обстоятелствата.
Измина един час. Мария легна да си напран сиеста, по време на която мислеше върху пораженията, които едва не бяха потопили кораба й. Не можеше да се сети за никакъв феномен, бил той естествен или дело на човешка ръка, който да доведе до появата на кръгли дупки в корпуса.
Мислите й бяха прекъснати от далечен звук на двигател. Мария рязко се изправи и огледа хоризонта. Накрая видя някакъв съд да приближава от изток – тъмносив кораб с дължина около двайсет и четири метра. Твърде малък за товарен съд, но не и с конфигурацията на яхта. Накрая го разпозна като стар риболовен траулер.
Сигурно е бил в района и е чул сигнала за бедствие. Хорхе вероятно вече се бе свързал по радиото с тях. Докато корабът приближаваше, Мария си мислеше как ще й хвърлят въже, по което да се спусне.
Замаха, когато корабът намали ход и се изравни със спасителната лодка, но не видя никого на борда. Хората от екипажа й се бяха скупчили при отворения люк, ръкомахаха и викаха радостно.
Вратата на траулера внезапно се отвори и от нея се изсипаха осем мъже с някакви черни предмети в ръце. Радостните възгласи на хората й се превърнаха във викове на ужас. Мария се втрещи, когато чу характерния трясък на автомати. Стоеше шокирана и гледаше как дулата на оръжията проблясват и хората и биват разкъсвани от куршумите. Всичко приключи за секунди.
Един от мъжете хвърли два предмета в лодката и затвори люка. Последваха два приглушени гърмежа и секунди по-късно лодката избухна в пламъци. Тя потъна за минути, отнасяйки хората й на дъното на океана, без да остави никакви следи.
Мария бе така вцепенена от ужас при вида на горящата спасителна лодка, че не обръщаше внимание на траулера. Ала някой на борда му явно я бе забелязал, защото по метала около нея загракаха куршуми.
Без да се замисля, тя побягна в отчаян опит да стигне до най-близката врата. Куршумите профучаваха твърде близо до нея и тя осъзна, че няма да има време да я отвори и да влезе вътре, преди да бъде улучена. Нуждаеше се час по-скоро от прикритие.
Мария скочи към първия попаднал й прозорец и стегна крака, разби стъклото и пропадна надолу.