24.
Лейтенант Пабло Домингес се закатери към мостика по пожарогасителния маркуч, който бе спуснат удобно от отворената врата. Ако адмирал Руис научеше, че „Сиудад Боливар“ не е потънал, нямаше да има значение дали Домингес се е махнал от местопрестъплението. Вече се бе провалил веднъж и бе получи втори шанс да поправи грешката си, като поеме тази мисия. Провалеше ли се отново, с него бе свършено.
Повикванията от приближаващ хеликоптер бяха нежелана новина. Определено не очакваше хеликоптер толкова далеч от сушата. Появата му можеше да означава само едно – че към тях приближава кораб. Поради това беше поел риска да се качи на превозвача на коли, за да намери начин да го потопи, преди да е пристигнал спасителен екип.
Дизайнът на подводницата „Пираня“ беше купен от източник на адмирал Руис – човек, когото Домингес познаваше единствено като Доктора. Той бе участник в някаква свръхсекретна американска програма за дронове и беше успял да отмъкне плановете. С експертната помощ на Доктора Руис бе построила осем миниатюрни подводници.
Те бяха със стелт дизайн, задвижваха се със захранвани с акумулатор дюзи, бяха практически безшумни и цяло ято от тях можеше да се промъкне незабелязано до всеки кораб. Щом достигнеха целта и се разгърнеха за максимален ефект, те се закрепяха за корпуси с мощни магнити и пускаха в действие единственото си оръжие – въртяща се сонда, изстрелваща поток морска вода с диаметър един милиметър и налягане от петстотин и шейсет килограма на квадратен сантиметър. Индустриалните водни лазери се използваха за рязане на алуминий, мрамор и гранит, без да изгарят обработваната повърхност или да оставят прах и стружки. Миниатюрната им версия на „Пираня“ използваше самата морска вода като режещ инструмент, способен да пробие за секунди дебелата два и половина сантиметра стомана на двойните корпуси. Едновременните пробойни, направени от много подводници, гарантираха потъването на корабите, преди някой на борда да е разбрал, че са атакувани.
Макар и ефективни, пираните имаха и своите недостатъци. Тъй като зависеха от акумулаторите си, обхватът и продължителността на работата им бяха изключително кратки. Можеха да се използват само веднъж, след което се нуждаеха от пълно презареждане. Риболовният траулер бе специално оборудван да превозва и зарежда дългите два и половина метра подводни дронове. Траулерът оставяше подводниците по пътя на набелязания за атака кораб и там те чакаха, докато не го засекат с вградените си камери. Самият траулер се оттегляше на километри от мястото и беше далеч от мястото на катастрофата. Домингес контролираше подводниците от таблета си, който му позволяваше да следи целта. Подводниците прехващаха кораба, потопяваха го, след което траулерът се появяваше, за да прибере дроновете и да ликвидира евентуалните оцелели.
Първите три атаки минаха безупречно. Всеки кораб потъна, преди да успеят да спуснат спасителните лодки, и хората на Домингес трябваше да се погрижат само за онези членове на екипажа, които бяха скочили зад борда. Капитан Мария Сандовал обаче беше съумяла някак да спре преобръщането на кораба си. Подводниците в момента се презареждаха, но щеше да мине още половин час, прели да могат да се използват отново. Ако спасителният кораб пристигнеше прели това, екипажът му сигурно щеш да спаси „Сиудад Боливар“, а Домингес не можеше да позволи подобно нещо.
Знаеше, че не може да чака подводниците да се заредят. Трябваше да намери друг начин да потопи, кораба, поради което и се качваше в момента на мостика. Чудеше се дали да не предизвика пожар, но бордовите противопожарни системи щяха да потушат бързо пламъците. Пък и той разполагаше с по-елегантно решение. Като опитен моряк Домингес знаеше, че изпразването на баластните резервоари на левия борд ще доведе до преобръщане на кораба.
Можеше да изпразни резервоарите на десния борд, но корабът вече се бе наклонил толкова много, че можеше да се преобърне, преди Домингес да успее да се върне на траулера. Затова реши да остави левите резервоари да се източват по малко, за да има предостатъчно време да се отдалечат на безопасно разстояние.
Стигна до мостика и се набра до компютърния терминал. Намери системата за контрол на баласта и зададе изпразване на левите резервоари. Когато това станеше, високата част на кораба щеше да тежи много повече от онази във водата. Съдът щеше да се изправи на кила си и да продължи в другата посока, докато се преобърне напълно. Тогава водата щеше нахлуе през въздушните тръби. Веднага щом товарните врати се огънеха от вътрешното налягане, корабът щеше да се понесе като камък към дъното.