Не можеше да се върне на мостика и да съобщи по радиостанцията положението. Ако нападателите се качат на кораба, мостикът ще е първото място, към което ще се насочат. След като се погрижи за раната, Мария потърси къде да се скрие до пристигането на помощта.
Поради големия крен корабът, когото познаваше така добре, сега й бе чужд. Непрекъснато трябваше да си напомня, че онова, което преди бе лява страна, сега е долу, а дясната – горе.
Помещенията на екипажа – включително каютата, в която бе намерила убежище, – камбузът, трапезарията и кабинетите се намираха в едноетажния жилищен отсек на върха на кораба, зад мостика. Всички палуби надолу бяха предназначени за товар или оборудване за самия кораб.
Искаше да се отдалечи колкото се може повече от мостика. Спусна се в коридора. Краката й закачиха дръжката на отсрещната врата и тя се отвори, като тъмното помещение долу едва не я погълна. Успя да се улови в последния момент и падна на колене до зейналия отвор.
Заповяда си да се изправи и тръгна по коридора към кърмата. Първото й препятствие бе един коридор, чиито двойни врати бяха затворени. За да мине от другата страна, трябваше да стъпи върху тях. Гредата над вратите бе твърде тясна, за да може да я използва при този наклон на кораба. Два предпазливи опита показаха, че вратите ще я издържат. Мария пресече, като очакваше всеки миг те да се отворят и да пропадне през трийсетте метра до другата страна на кораба.
Докато вървеше, чу хеликоптер и си помисли, че е спасена, но стрелбата го прогони, преди да успее да се свърже с него.
След още няколко прескачания на отворени врати на каюти тя стигна до задната част на жилищния отсек. Имаше три възможности – да се скрие в някое от помещенията, които беше подминала, да излезе на откритата палуба или да се опита да слезе по стълбите и да се скрие сред хилядите коли в товарните отсеци. Тъй като отвън веднага щяха да я видят, а нападателите очакваха, че ще се крие в някоя каюта, избра последния вариант.
Едва тогава забеляза, че наклонът на кораба е намалял с пет градуса и продължава да намалява почти недоловимо. „Сиудад Боливар“ като че ли се изправяше.
Отначало Мария изпита облекчение, но после я обхвана ужасното чувство, че нещо не е наред. Сигурна беше, че е затворила баластните резервоари. Ако някой от тях пропускаше вода, останалите трябваше да бъдат балансирани така, че да компенсират.
Трябваше да стигне до машинното отделение, макар че нямаше начин да се добере дотам при този силен наклон. Трябваше да слезе по стълбите и да изчака, докато стане възможно да пресече палубите.
Свали резето на вратата на стълбището и тя се отвори с трясък, който се оказа много по-силен, отколкото беше очаквала. Надникна през отвора и видя някакво движение долу.
Някой идваше.
Мария се изправи и трескаво се заоглежда за нещо, което да използва като оръжие. Единственото подобно нещо наблизо бе един пожарогасител. Тя го свали от стената и приклекна, готова да напръска нападателя с пяна, преди да го фрасне по главата. Дишаше тежко и неравномерно, но се постара да намали звука, като вдишваше през устата.
Не беше сигурна дали е само един човек или са повече, не че имаше особено значение. Не беше във форма да прави опити да избяга.
За нейна изненада от ъгъла не се показа глава. А огледало, закрепено за края на пръчка. Най-добрият й шанс беше да се нахвърли срещу противника, така че се втурна напред, насочи дюзата на пожарогасителя към отвора и натисна спусъка.
Някакъв мъж долу прикри очите си и падна на коляно, за да избегне струята.
— Не стреляйте – каза той, но думите му не бяха насочени към Мария. Беше се обърнал към някого зад него. Гласът му беше странно спокоен и овладян, и на Мария дори й се стори, че долавя облекчение в него.
Тя пусна спусъка и вдигна пожарогасителя в защитна стойка. Напръсканият се изправи и вдигна ръце. Преметнатият през рамото му автомат висеше безполезно. Беше висок, атлетичен мъж с къса руса коса. Усмихна й се, искрено и топло.
— Всичко е наред — каза той на английски с американски акцент.
— Кои сте вие?
— Името ми е Хуан Кабрило. Аз съм капитан на кораба, който отговори на зова ви за помощ. Това са Еди, Линк и Мак Ди. – Тримата мъже кимнаха за поздрав. Всички бяха тежковъоръжени като капитана си.
— Вие ли дойдохте с хеликоптера?
Хуан кимна.
— За съжаление, пилотът трябваше да се върне на кораба. Виждам, че ръката ви има нужда от малко грижи. Защо не оставите това нещо?
В разказа му имаше логика, а и тя беше отчаяна. Пусна пожарогасителя. Четиримата мъже излязоха от стълбището.