— От американските военноморски сили ли сте? – попита тя.
— Не. Просто добри самаряни. Нещо против един от хората ми да ви смени превръзката?
Тя кимна. Еди й помогна да седне, отвори пакет за първа помощ, свали набързо стъкмената й превръзка и огледа раната.
— Не изглежда чак толкова зле, но ще се наложи да й се направят няколко шева – отбеляза той и започна да превързва ръката й с марля и лейкопласт.
— Радвам се, че раната ви не е сериозна – каза Хуан. – Значи вие сте капитанът?
Тя присви очи към него.
— Мария Сандовал. Откъде знаете?
— Когато получихме сигнала ви за помощ, направихме бързо проучване на кораба и видях името ви. Едва ли сред екипажа има много жени.
— Екипажът ми – повтори тихо тя.
— Къде са те?
— Мъртви са. Онези кучи синове ги избиха. Бях им наредила да напуснат кораба със спасителната ни лодка.
Хуан я погледна с искрено съчувствие. Самият той беше капитан и можеше да си представи какво е да изгубиш екипажа си по такъв начин.
— Съжалявам.
— Защо правят това?
— По-късно ще говорим по въпроса. Първо трябва да им попречим да потопят кораба. Видяхме един от тях на мостика.
Мария пребледня.
— Значи е изпразнил още баластни резервоари. Затова корабът се изправя. Аз изпразних два резервоара, за да не се преобърне.
— Доста съобразително от ваша страна.
— Кога ще пристигне корабът ви?
— Най-рано след двайсет минути.
Мария отпусна рамене.
— Дори не знам как са успели да пробият онези дупки в корпуса.
— Трябва да е било нещо като подводница – каза Хуан. — Видяхме една от дупките, докато приближавахме. Беше идеално кръгла.
— Пробили са осем дупки едновременно, а ние не засякохме нищо на сонара. Що за подводница може да направи това?
— Не знам. Може да имат повече от една. Ако е така, вероятно се управляват дистанционно.
— В такъв случай с нас е свършено. Как бихме могли да им попречим да ни атакуват отново?
— Възможно с оръжията им да са за еднократна употреба. Онези отвън нямаше да се качат на кораба, ако подводниците можеха да се върнат.
— Трябва да спрем изпразването на резервоарите – каза Мария. – Ако те се изпразнят напълно, горната част ще се окаже прекалено тежка. Щом стигнем критичния ъгъл в другата посока, ще се преобърнем.
Кренът продължаваше да намалява.
— Мислиш ли, че разполагат с експлозиви? – обърна се Еди към Хуан.
— Ако имаха достатъчно, за да пробият голяма дупка в кораба, вече да са ги поставили на корпуса.
— Имаха гранати – обади се Мария. – Така потопиха спасителната лодка. – Картината се беше запечатала в паметта й.
Хуан се обърна към нея.
— Откъде се управляват баластните резервоари?
— Само от мостика и от машинното отделение.
— Какъв е товарът ви?
— Коли и джипове на всички палуби, с изключение на най-долната. Там има строително оборудване.
— Можем ли да стигнем от товарните отсеци направо до мостика?
— Да.
— Домингес вероятно е унищожил уредите на мостика – каза Линк. – Аз бих постъпил точно така.
Мария не попита откъде знае това, но като се имаше предвид как са въоръжени тези мъже, бе сигурна, че не са от някакъв обикновен търговски кораб. Несъмнено бяха бивши военни. Но тя нямаше чувството, че са пирати. Бяха прекалено отзивчиви и загрижени за нея.
— Численото им превъзходство е най-малко двама към един — изтъкна Хуан. – Така че ще бъде рисковано да ги атакуваме направо. Трябва да се опитаме да ги надхитрим. Можете ли да се движите, калили Сандовал?
— Наричайте ме Мария. И да. Защо?
Той извади малък таблет от джоба си. За изумление на Мария на екрана му се появи подробен план на кораба й.
Откъде взехте това? – попита тя.
Той й се ухили.
— Нали ти казах, че направихме проучване? Искам да ми покажеш най-краткия път до машинното отделение.
26.
Жилищният отсек свършваше в средата на „Сиудад Боливар“ и палубата зад него представляваше открита площ от метал с отдушници. Хуан и групата му трябваше да пресекат една от товарните палуби, за да стигнат до машинното. Мария тръгна с тях. Освен че беше рисковано да я оставят, докато хората на Домингес претърсваха кораба, самата тя настоя да дойде.
Кренът продължаваше да намалява, което беше добре, защото слизането до машинното отделение на най-долното ниво при кърмата с помощта на въжета можеше да отнеме часове, с каквито не разполагаха. Мария познаваше кораба си по-добре от всеки друг и според преценката й щяха да имат десетина минути сравнително лесно придвижване, за което време палубата щеше да се наклони от трийсет и пет градуса наляво до трийсет и пет градуса надясно. Ако наклонът станеше по-голям, нямаше да могат да останат на крака, без да разчитат на въжета.