Когато отвориха херметичните врати, ревът на все още работещите двигатели ги връхлетя. Спряха на мостчето над двата огромни двигателя, които задвижваха винта и осигуряваха електричеството на кораба. Помещението беше високо четири етажа и се пресичаше от стълби, тръби и вентилационни шахти. При нормални обстоятелства всичко светеше от чистота като в изложбена зала, но сега се виждаха петна от масло и грес там, където бе минала водата, преди да се успокои на дъното. Очевидно в машинното беше нахлуло голямо количество вода, преди помещението да бъде евакуирано и запечатано от мостика.
— Къде е машинната станция? – попита Линк. Мария посочи една отделена стая към кърмата. Мак Ди погледна надолу към водата, която бе дълбока най-малко два метра.
— Има ли начин да се заобиколи?
Мария поклати глава.
— Ще се наложи да плуваме.
Нещо във водата привлече вниманието й. Беше частично скрито в сянката на десния двигател от отсрещната страна. Мария протегна ръка към Мак Ди.
— Може ли фенерчето?
Той сви рамене и й го подаде.
Тя го включи и го насочи към предмета.
Беше крак.
Мария ахна и освети тялото, което се носеше по лице във водата. Когато лъчът стигна до кобура с пистолета, тримата разбраха, че не е някой случайно останал тук член на екипажа.
Линк я изблъска зад една тръба в мига, в който Мак Ди откри огън по скритата фигура. Ответната стрелба потвърди, че не са първите, стигнали до машинното отделение.
Предупреждението на Хуан за вълната позволи на Еди да използва котешката си бързина, за да скочи на стълбата на самосвала и да се изкатери, преди да бъде ударен от водата. Но тъй като се намираше под своя камион, Хуан успя само да преметне въжето около оста и да го увие около китката си. Задържа дъха си, докато вълната го заливаше; чувстваше се като риба, налапала въдица.
Когато тя се оттече, видя, че двамата, които бяха стреляли по него, се носят отпуснати и неподвижни във водата. Видя лицето на единия – беше хлътнало от удара с нещо метално.
— Председателю, добре ли си? – извика Еди.
Хуан освободи китката си от въжето и изпълзя изпод камиона до него.
— Добре съм, но вече разбирам как се чувства уловеният марлин. Домингес е с трима души по-малко. Виждаш ли го?
— Изгубих го.
— Спокойно. Ще ни намери.
Палубата още беше леко наклонена, но нямаше да остане така дълго.
Като се промъкваха под и около строителните машини, Хуан и Еди тръгнаха към десния борд. При последната редица коли щеше да им се наложи да пресекат три метра открито пространство до стълбите.
Клекнаха до един булдозер. Хуан подаде глава и до него моментално рикошира куршум, вдигайки искри. Дръпна се обратно.
— Очевидно Домингес ни очаква – каза той.
— Валя ли къде е?
— На трийсетина метра от нас. Не успях да видя дали е сам. Едва ли и двамата ще успеем да минем, без да бъдем улучени.
— Колко отчаяно желаем да се махнем още сега от кораба?
Хуан включи микрофона си.
— Линк, кажи ми, че всеки момент ще затворите резервоарите.
Ревът на двигателите в слушалката му бе съпроводено от насечения трясък на стрелба.
— Радвам се, че си жив и здрав, председателю, но със съжаление трябва да кажа, че са стигнали първи – докладва Линк. – Двама са се удавили, остават още трима. Но не смятаме, че са имали време да извадят от строя станцията.
— Мария може ли да стигне до нея?
— Още не, но работим по въпроса. Не бихме отказали малко помощ.
— И ние самите сме малко заети – отвърна Хуан. – Но ще ви държим в течение.
— Разбрано.
Хуан легна по корем. Мокрите му дрехи жвакаха по метала. Сигурен беше, че някой от хората на Домингес заобикаля, за да ги изненада отстрани или отзад.
Ето там. Крака, бързащи от едно огромно колело към друго. Хуан прецени пътя и се прицели на метър и половина след последното колело.
Краката се появиха точно както беше очаквал. Хуан дръпна спусъка и изстреля троен откос. Един от куршумите улучи коляно и мъжът рухна с писък на пода. Видя Хуан и се опита да стреля, но Хуан го повали с втори откос.
— Знаем къде си, Домингес! – извика той на испански. – Можеш да си останеш там завинаги.
Домингес не отговори. Вместо това една ръчна граната отскочи от стената и се търкулна по пода, докато не се удари във веригата, държаща булдозера за палубата. Хуан и Еди се метнаха зад греблото, което иззвъня от взрива.
Хуан се обърна и видя, че взривът е скъсал веригата. Нищо не държеше предната част на тежащия четирийсет тона булдозер, освен гъсениците му.