Картината беше олицетворение на мързела, корупцията и липсата на воля, характерни за всяка страна. Кензит се смяташе за твърде интелигентен, за да вярва в съдбата, но разпознаваше възможността, когато се появи, а наследството, което беше получил преди близо три години, бе тъкмо такава възможност. Ако радикалните теории бяха попаднали у някой друг, щяха да бъде пропилени: в ръцете на Кензит те щяха да дадат нова посока на цивилизацията, със самия него начело.
Откакто се помнеше, Лорънс Кензит се отличаваше от всички и виждаше в това не свои, а техен недостатък. Родителите му непрекъснато казваха, че е специален – факт, който той смяташе за очевиден, щом беше успял да овладее висшата математика на десетгодишна възраст. Не общуваше с другите деца, а възрастните го приемаха за странен или за забавен чудак, чиято роля е да изпълнява номера.
Кензит намираше изолацията за странно привлекателна. Хората бяха дразнещи и досадни с безсмислените си разговори и потребността да предразполагат другите към себе си. Вместо това той се потапяше в онлайн световете, където можеше да приеме ролята на могъщ черен рицар или магьосник, някой достоен за ръста, който не можеше да се надява да достигне в реалния свят, защото беше дребен и хилав на външен вид. В реалния свят неговият могъщ интелект предизвикваше завист и неудобство у онези около него и тези чувства буквално струяха от порите им, но онлайн той можеше да ги накара да се подчиняват на волята му, независимо дали желаят или не.
След като завърши Калифорнийския технологичен институт на осемнайсет с докторска степен по физика и компютърни науки, той бе канен от най-добрите университети. Макар идеята да се изолира от всички, да размишлява върху най-дълбоките въпроси на вселената да бе интригуваща, създаването на нови оръжия го привличаше повече. Военното приложение на дроновете правеше първите си стъпки, но Кензит видя потенциала да превърне опита си от компютърните игри в реалност.
Крайният резултат се оказа по-обезсърчаващ отколкото си бе представял. Елегантните му софтуерни дизайни се използваха от политици, които бяха по-загрижени за увеличаване на цивилните жертви, отколкото за убиването на терористи, или печеленето на войни – А дроновете бяха създадени точно за тази цел. Очите на Кензит бяха отворени за всички други проблеми, пред които беше изправена планетата. Когато виждаше отговорите в ума си, те му изглеждаха изключително прости, но когато ги обяснеше на другите, те бяха странно отвратени от решенията му.
И ето че един ден преди три години му се обади някакъв адвокат и го уведоми, че негова пралеля, която никога не бе виждал е умряла. Тъй като родителите му бяха починали млади от рак, Кензи беше единствения жив роднина на въпросната леля и тя му бе оставила малко наследство, включващо дневника на нейния чичо, германски учен на име Гюнтер Лутцен, загинал при изригването на Мон Пеле през 1902 г. Кензит едва не го изхвърли, без да го прочете, но все пак го прелисти небрежно и попадна на уравненията на този прачичо; това бе един от малкото пъти в живота му, когато бе наистина изумен като учен.
Кензит моментално разбра, че гениалността му е родова черта. Разбираше уравненията, но любопитството на Пиърсън, когато Кензит го помоли да му каже значението на някои думи, го накара да осъзнае, че ще се нуждае от професионален преводач, който да преведе немския текст. Когато прочете превода, Кензит разбра, че трябва сам да продължи труда на далечния си роднина. Ако представеше радикалните концепции на работодателите си – американското правителство, – те щяха само да ги пропилеят, както пропиляваха технологията на дроновете.
Това беше денят, когато той започна да обмисля инсценирането на смъртта си. Трябваха му две години, последвани от още девет месеца работа по осемнайсет часа на ден, но вече беше почти завършил следващата стъпка към сдобиването с властта, която да му позволи да преправи света така, както му се харесва.
Когато последните проверки на оборудването приключиха и камионите потеглиха, беше време да позвъни по телефона. Намери едно по-тихо място на товарния док и се обади на адмирал Даяна Руис.
— Да – отговори тя на четвъртото позвъняване.
— Адмирале, не видяхте ли кой се обажда? – Гласът му беше променен от модулатор, така че подслушващият софтуер на Националната агенция за сигурност да не може да го разпознае.
— Да, Докторе.
— В такъв случай следващия път отговаряйте по-бързо. Губите ми времето с подобни дребнави игрички.