— Аз ли ви губя времето? – възмути се тя. – Вие сто онзи, който не потопя „Сиудад Боливар“. Изгубих дванайсет души в тази операция и ще трябва да отговарям на въпроса защо на борда е бил открит човек от военноморските сили на Венецуела. И къде са подводниците ми?
— Наложи се да ги потопя.
— Какво?
— Щяха да попаднат в американски ръце. Не можех да допусна подобно нещо.
Руис се развика толкова силно, че Кензит трябваше да отдръпне телефона от ухото си.
— Когато ви открия, ще ви унищожа, който и да сте!
— Фокусирате се върху неправилния човек – каза Кензит. – Би трябвало да насочите яда си към Хун Кабрило.
— Кой е пък този?
— Познавате го като Бък Холанд, капитан на „Долос“. Корабът му всъщност се нарича „Орегон“ и вие не го потопихте. Всичко беше сложна измама.
— Какви ги говорите? Откъде знаете, че потопихме „Долос“?
— Както казах, не сте го потопили. Потопихте негово копие.
— Глупости.
— Нима? Тогава как ще обясните, че лейтенант Домингес и хората му са били изненадани на борда на „Сиудад Боливар“?
— Вие. Вие сте били зад всичко това.
— Защо ми е да го правя? Сега няма да получа парите, които ми дължите. Какво постигам с подобно нещо? Адмирале, не е чак толкова трудно да го проумеете.
Последва пауза.
— Откъде да знам, че не ме лъжете?
Кензит чукна екрана на телефона.
— Вижте съобщението, което ви пратих току-що.
Беше снимка на Хуан Кабрило и Франклин Линкълн на борда на „Сиудад Боливар“, след като корабът едва не се бе преобърнал. Двамата стояха на релиига, а зад тях се виждаше „Орегон“.
— Разпознавате ли ги? – попита Кензит.
— Русия мъж не. Но черният беше в склада ми в Пуерто Ла Крус.
— Мъжът, когото не разпознавате, е Хуан Кабрило, известен също и като Бък Холанд. Корабът на заден план е „Орегон“.
— Размерите му са същите, но изобщо не прилича на „Долос“.
— Могат да преобразяват кораба си.
— Това е нелепо.
— Подозирах, че ще го кажете. Проверете отново съобщенията си. – Той й изпрати съкратено видео, показващо преобразяването на „Долос“.
Руис го изгледа и изръмжа:
— Ще открия проклетите шпиони и ще ги изпаря.
— Как? Нямате представа къде са.
— Но вие имате, така ли?
— Да, точно така.
— Не мога просто да напусна венецуелските териториални води с фрегата. Трябва ми повод.
— Знам. След три дни на Бахамите ще има съвместно военноморско учение на име ЮНИТАС.
— Известно ми е. Венецуела не беше поканена да участва.
— Нито пък Куба – напомни Кензит. – Но това не пречи на двете страни да изпратят наблюдатели. Когато приближите Хаити, ще отклоните кораба си и ще потопите „Орегон“.
— Защо толкова се стараете да ми помогнете? Какво ще ми струва това?
— Вие имате политически амбиции. Ще се погрижа да ги осъществите.
— Защо?
— Защото сте моят тип лидер. Директен. Държащ на действията, малко по-емоционален за вкуса ми, но ще го преживея. След като ви помогна да потопите „Орегон“, очаквам остатъка от парите си
— Вие сте луд!
— Не, така е съвсем честно. А ако не потопите „Орегон“, ще разкрия, че капитанът му ви е надхитрил. Репутацията ви във венецуелския флот ще стане на пух и прах. А после щe влезете в затвора, след като разглася подробности около контрабандата ви. Бъдете там след три дни.
Кензит затвори, без да чака отговор. Руис щеше да дойде. Нямаше друг избор.
Той прибра телефона и видя, че Ектор Базен върви към него.
— Докторе, Браян Уошбъри пристигна, както наредихте. В колата е. Да го доведа ли?
— Да. Щом се качим на борда, искам да заминете за Съединените щати. Капитан Кабрило ни причинява още проблеми.
— Да го убия ли?
— Ако можете. Но след като вече е научил за подводниците „Пираня“, американските военни сигурно ще заподозрат, че някой от старата ми оръжейна програма е продал плановете, така че основният ти приоритет е да елиминирате всички останали връзки между мен и проекта „Сентинел“. Ще ви инструктирам за целта, след като изветите.
— Слушам, сър.
— Доведете губернатора.
Базен се върна с Уошбърн, който изглеждаше така, сякаш не искаше обувките му за шестстотин долара да бъдат излагани на тукашния въздух, още по-малко да докосват дока. Когато приближи Кензит, той протегна ръка и включи чара си.
— Вие трябва да сте Доктора – каза с усмивка Уошбърн. – За мен е удоволствие да се срещна с вас.
— Не, не е – отвърна Кензит, без да обръща внимание на ръката. – Повиках ви и вие дойдохте. В тези отношения няма равновесие на силите. Свикнали сте да бъдете онзи, който дава нарежданията. Но не и в случая. Сега работите за мен.