Второто обаждане на Хуан бе до Лангстън Овърхолд, който му каза, че за ДНК анализа ще са нужни няколко дни, ако открият оригиналните проби на Кензит и Пиърсън, за да ги сравнят с резултатите от откритата на мястото на катастрофата тъкан. Междувременно трябваше да действат според предположението, че оценката на Лок е правилна и че липсващото тяло е на Кензит и той е все още жив.
Освен връзката с кораба единствената друга следа за мотивите на Кензит беше немският дневник, споменат от колегата му. След рязкото прекъсване на консултациите си с Пиърсън Кензит е трябвало да намери преводач за документа, фирма или човек, запознат с научната терминология. Съкратиха значително броя на възможните преводачи и Овърхолт обеща на Хуан да му се обади, щом открие нещо.
Когато стигнаха до имението на Перлмутер по един път със стогодишни дъбове, Хуан зави по кръглата алея пред триетажната сграда и спря пред конюшня, която по размери съперничеше на самата къща. Перлмутер беше преправил сградата, подслонявала някога десет коня и пет файтона, а също прислугата и кочияшите, за да намери място за огромната си библиотека. Той беше известен със своята най-голяма в света колекция от книги, редки документи и лични писма за кораби и корабокрушения. Ако имаше някакви сведения за германски учен на борда на „Рорайма“, когато е потъвал. Сен Жулиен Перлмутер със сигурност щеше да знае.
Спряха пред вратата и Хуан посегна към чукчето във форма на котва, но преди да успее да почука, вратата се отвори и на прага се появи мъж, който спокойно можеше да е по-едрият брат на свети Николай, облечен в царствен пурпурен халат и пижама с индийски десен. Блестящите му сини очи бяха обрамчени от рошава сива коса, брада с извити мустаци и червен като лале нос. Макар да се извисяваше на внушителните метър и деветдесет и пет и да тежеше сто и осемдесет килограма Перлмутер стоеше стабилно на краката си. Наоколо подскачаше мъничък дакел и джафкаше радостно.
— Хуан Кабрило! – извика домакинът; сграбчи ръката на Хуан и я раздруса енергично. – Истинско удоволствие е най-сетне да се срещнем!
— За мен е чест, че ме поканихте в дома си, господин Перлмутер. Иска ми се да не бях дошъл с празни ръце. Зная, че много цените регионалните деликатеси.
— Къде е „Орегон“ сега? Не е ли някъде наблизо?
Перлмутер беше един от малцината запознати с истинската природа на „Орегон“ и дискретността му бе извън всякакви съмнения.
— Не, в момента е в Доминиканската република.
— Е, тогава ми пратете от местните миди и банани, когато се върнете. Имам рецепта за фрикасе, която умирам да пробвам. А този, който се сприятелява с Фриц, трябва да е Ерик Стоун.
Ерик беше клекнал и чешеше коремчето на кучето. Той се изправи и протегна ръка.
— Извинявайте. Това е единственото, което ми липсва в живота на кораб. Имахме зайчар като малък и той беше енергичен досущ като вашето куче.
— Не се безпокойте, господин Стоун. — Лишеният от внимание Фриц джафна обидено. – Фриц, дръж се прилично! Или ще ти докарам някоя котка.
— Извинете, че се обадихме в последния момент – каза Хуан.
— Никакви извинения. Идвате точно навреме да опитаме последното ми творение – ризото с омар, трюфели и връхчета на аржентински аспержи, сервирано с бутилка „Кондрьо Вьоние“.
Перлмутер ги поведе през коридори и стаи, затрупани с всякакви книги и документи, заемащи всяка равна повърхност. Хуан знаеше, че библиотекари и архивисти от цял свят точат лиги при мисълта да се сдобият с невероятната съкровищница по морска история, образуваща тази нямаща равна на себе си колекция.
Ерик зяпна при вида на старите карти и оръфаните томове, които изглеждаха безразборно разхвърляни навсякъде.
— Каталогизирането на всичко това сигурно е било огромно предизвикателство. Много бих искал да видя вашата база данни.
Перлмутер потупа слепоочието си.
— Моята база данни е тук, млади човече. Не мисля като компютър. Дори нямам компютър.
Хуан се развесели, когато ченето на Стоуни увисна още повече.
— Нима помните къде се намира всичко тук?
— Момчето ми, за шейсет секунди мога да намеря всяка информация, която ми е нужни. Просто трябва да знаеш къде да търсиш, подобно на всеки добър ловец на съкровища.
Бяха въведени в елегантна трапезария с ламперия от сандалово дърво, която изглеждаше много празна, тъй като бе единственото помещение без нито една книга в него. Седнаха на яката кръгла маса, изработена от руля на прочутия кораб призрак „Мари Селест“, и се насладиха на късното угощение, докато Хуан и Ерик разказваха на Перлмутер за приключенията си, пропускайки детайли, които биха издали секретна информация. Фриц беше държан щастлив и тих с редовни порции омар, давани му от Перлмутер.