Когато приключиха, Хуан завъртя виното в чашата си.
— Репутацията ви на епикуреец е напълно заслужена. Не мога да си представя по-добър обяд.
Ерик кимна в знак на съгласие.
— Може би ще успеем да убедим господин Перлмутер да сподели рецептата с готвача на „Орегон“.
— С удоволствие! И може би той ще ми прати в замяна някои от неговите любими рецепти.
— Дадено – каза Хуан.
— Отлично! Е, кулинарните ми умения не са единствената причина да ми дойдете на гости, предполагам.
Хуан разказа на Перлмутер за изчезналия физик, получения в наследство немски дневник, споменаването на Оз и „Рорайма“.
— Знам, че шансовете са малки, но се надявахме, че можете да ни насочите в правилната посока – завърши той.
Известно време Перлмутер потупваше бузата си с пръст, след което скочи с изненадваща пъргавина и се втурна в никаква друга стая. Върна се след по-малко от трийсет секунди, прелиствайки дебела книга със заглавие „Огнен циклон унищожението на Сен Пиер“.
— Изригването на Мон Пеле е най-смъртоносното за двайсети век и се е случило на осми май хиляда деветстотин и втора – каза той. – Уникално е и с това, че разполагаме с толкова много исторически сведения за корабите, потънали при катастрофата. Не знам за друг вулкан, предизвикал толкова много корабокрушения, които все още могат да бъдат изследвани. Оцелял само един кораб, „Родам“. Шестнайсет потънали, сред които и „Рорайма“. Много от тях се озовали изправени на дъното и са достъпни за водолази и до днес.
— Мислите ли, че това е онзи „Рорайма“, който търсим? – попита Хуан.
— Със сигурност е той. Това е единствената запазена бройка на книга, излязла от печат преди сто години. Не забравяйте, че изригването е било най-голямата катастрофа в западното полукълбо. Всичките трийсет хиляди жители на града, с изключение на двама загинали. По темата били написани десетки книги. Тази подхожда от различен ъгъл в сравнение с книгите, описващи стоварилите се върху самия град ужаси, и се съсредоточава върху корабите, които са били в пристанището в онзи ден. Книгата е написана от репортер, който много подробно интервюирал оцелелите и близките на загиналите. За съжаление, журналистическото му усърдие довело до забавяне на издаването, така че когато книгата излязла, пазарът вече бил наситен. Повечето бройки били пратени за преработка.
— В нея споменава ли се нещо за Оз? – недоверчиво попита Ерик.
— Споменава се. – Перлмутер потупа страницата и зачете на глас: – „Ингрид Лутцен, немска емигрантка в Съединените щати, изгубила брат си Гюнтер в катастрофата. Тя ридаеше, докато разказваше колко бил развълнуван той в последното си писмо до нея, изпратено от Гваделупа при предишното спиране на кораба. Той търсел в Карибско море свидетелства в подкрепа на хабилитационния си труд по физика, който бил продължение на работата му в Берлинския университет, където неотдавна направил революционно откритие в новата област на радиоактивността. Гюнтер бил толкова запален фотограф, че превърнал каютата си в импровизирана тъмна стаичка и възнамерявал да й покаже снимките си, документиращи работата му. Единственото, което получила тя, бил дневникът с научните му бележки, донесен й от първия офицер на „Рорайма“ Елъри Скот. Той казал на госпожа Лутцен, че последните думи на брат й били „Намерих Оз“, препратка към любимата история на Гюнтер, когато тя го учела на английски при последното му гостуване при нея. Тя изпитала известна утеха, че последните му мисли били за общите им спомени.“
Ерик впери поглед в Перлмутер, докато осмисляше чутото.
— „Вълшебникът от Оз“ не е ли излязла много по-късно, през трийсет и девета?
— Филмът е оттогава – поправи го Перлмутер. – „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум е бил публикуван като детски роман през хиляда и деветстотната година. Напълно вероятно е имигрантите да са използвали книгата, за да научат езика ни.
— Но той е казал „Намерих Оз“, сякаш наистина е бил там – изтъкна Хуан.
— Може би е бълнувал? Предсмъртни халюцинации?
— Кензит явно е смятал, че това е важно. А книгата споменава наследения от него дневник, така че той със сигурност съществува.
— Лутцен с бил физик – добави Ерик. – Също като Кензит. Но без да знаем конкретното изследване на Лутцен, няма как да разберем защо Кензит е инсценирал собствената си смърт, за да продължи труда му сто години по-късно.
Хуан не виждаше никаква връзка между тези неща.