Базен вече беше с черни панталони, но се нуждаеше от останалите неща от униформата на О’Ший Съблече го и с разочарование откри, че ръкавите му са с пет сантиметра по-къси. Макар да бяха почти еднакви на ръст, което бе и причината Базен да избере нещастника, ръцете на О’Ший бяха необичайно къси.
Базен сви рамене и нахлупи шапката на „Ърбън Джънгъл“. Вече беше твърде късно, за да прави нещо по въпроса. Имаше пратка за доставяне.
Провери отново криптирания радиодетонатор в джоба си и сложи кутията на мястото до шофьора. Фалшивият етикет с логото на „Ърбън Джънгъл“ и обратен адрес ООН гласеше: „Глобъл Транслейшън Сървисис“, получател: Грег Хорн“.
Хуан стигна офиса на „Глобъл Транслейшън Сървисис“ петнайсет минути преди края на работното време. Каза на Ерик да го остави и да направи едно кръгче, за да си спестят проблемите с паркирането в Манхатън. Фирмата се оказа много по-малка, отколкото можеше да се очаква според името й. Лобито гледаше към Четиринайсета улица пет етажа по-долу и Хуан видя десетина бюра на преводачи със слушалки, които пишеха енергично, три отделни кабинета и заседателна зала.
Красива млада рецепционистка съобщи на Грег Хорн, че има посетител. Докато чакаше, Хуан гледаше трафика долу.
Дребен тъмнокос мъж, облечен в безупречен тъмносив костюм на тънки райета, отвори вратата в другия край на помещението. Това бе най-големият кабинет с дебела стъклена стена, през която се откриваше изглед към целия офис. Мъжът бързо пристъпи към Хуан със стегната усмивка под леко чипия си нос.
— Господин Кочран, аз съм Грег Хорн, президент и собственик на ГТС — представи се той и протегна ръка. Хуан беше решил, че е по-добре да използва един от псевдонимите си за тази среща.
— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете така бързо, господин Хорн – каза той с дружелюбна усмивка и нагласи очилата на носа си. – Доста сериозна фирма имате.
— Бизнесът ни не е кой знае какво – заскромничи Хорн, докато въвеждаше Хуан в кабинета си. – Повечето работа се прехвърля на външни изпълнители, с изключение на най-важните и деликатни поръчки, които се изпълняват тук.
Щом влязоха, затвори вратата. Хуан се настани на предложеното му място.
— Поръчката на Лорънс Кензит тук ли беше изпълнена?
Хорн сплете пръсти и го погледна.
— Извинете, господин Кочран, но каква е връзката ви с господин Кензит?
— Значи си спомняте за него и за дневника на доктор Лутцен?
— Разбира се. Но в дневника не се споменаваше, че е доктор. Макар че работихме по нея преди повече от две години, поръчката беше много интересна. Рядко се случва да превеждаме толкова стар документ. Откъде знаете за него?
— Представлявам колекционер, който проявява интерес и иска да го закупи. Не мога да разкрия самоличността му, но той е богат предприемач в областта на новите технологии, който колекционира редки научни дневници. Господин Кензит обмисля дали да не го продаде и затова искаме да потвърдим автентичността му.
В очилата на Хуан имаше вградена микрокамера. Ако успееше да убеди Хорн да му позволи да прелисти оригиналния немски текст или английския превод, щеше да разполага със запис, който да бъде анализиран по-късно на „Орегон“.
— Имате копие на документа – с надежда подхвърли Хуан.
Очите на Хорн се стрелнаха за момент към шкафа за документи.
— Както казах, случаят беше специален. На преводача ми, Боб Гилман, не му беше позволено да превежда на компютър. Такива бяха инструкциите на господин Кензит.
— Но вие имате физическо копие в онзи шкаф.
— Разбира се, че не! – с престорена обида възкликна Хорн. – Получихме изрично нареждане да унищожим и ръкописното копие.
Хуан кимна и погледна към лобито, сякаш обмисляше възможностите си. Някакъв куриер със зелено сако и кепе оставяше пакет на рецепционистката. На гърба на униформата му пишеше „Ърбън Джънгъл“ Униформата не му беше съвсем по мярка. Ръкавите бяха комично къси.
Хуан се обърна отново към Хорн, сякаш внезапно му бе хрумнала идея.
— Мога ли да говоря с господин Гилман? Може би той ще може да ми осигури нужната информация.
— За съжаление. Боб беше блъснат от кола пред офиса преди няколко месеца. Шофьорът избяга и така и не го откриха. Боб загина на място.
— О, съжалявам да го чуя.
— Да, голяма трагедия.
— Оставам с впечатлението, че сте запознат със съдържанието на документа.
Отново бърз поглед към шкафа.
— Преглеждам работата на много от служителите ни.
— Господин Кензит твърди, че дневникът описва радикално ново научно изследване, непознато по онова време. Можете ли да потвърдите това?