— Ха – възкликна Мърф и привлече вниманието му.
— Видя ли нещо?
— Слабо отражение. Момент да се дръпна назад.
Той върна апарата назад и го обърна наляво. Камерата показа кръстосващи се зигзагообразни ивици от метал, покрити със зелени водорасли. Отдолу проблясваше стъкло.
— Това нещо ми изглежда познато – каза Мърф.
— Разбирам какво имаш предвид. Опитай да махнеш боклуците.
Мърф дръпна ръждиво парче метал с малкия манипулатор на робота.
Стрелката на гайгеровия брояч трепна.
— Най-сетне право в десетката! – извика Макс и се разсмя. Перлмутер излезе прав.
Зачакаха тинята да се утаи и видяха, че се е разчистила по-голяма част от стъклото, което им даде възможност да го идентифицират.
— Това е леща – каза Мърф.
— Идеално кръгла и изпъкнала. Като онези, които могат да се намерят у фотоапарати от началото на двайсети век, нали?
Мърф проследи с пръст зигзагообразните ивици метал.
А това с рамката за нагласяване на фокуса на качествените фотоапарати от онова време. Нали се сещаш, онова, с което се придвижва обективът по-далеч и по-близо до камерата. Платненият акордеон трябва да е изгнил преди десетилетия.
— Едва ли е имало много пътници с подобни апарати през хиляда деветстотин и втора.
Мърф завъртя устройството. В единия ъгъл на кухината лежаха три счупени стъклени буркана. Стрелката на гайгеровия брояч отново трепна. Радиацията не беше толкова силна, че да навреди, но бе по-висока от нормалната фонова.
— Каза, че Гюнтер Лутцен е проявявал сам снимките в каютата и си. Може би в бурканите е имало проявяващи материали.
Останалата част от помещението беше затрупана с боклуци. Ако искаха да видят какао има там, трябваше да го разчистят ръчно.
— Мисля, че намерихме мястото – каза Макс. – Сега трябва да го разровим.
Веднага щом Давид Паске спря камиона до изолирания док в южния край на Сен Пиер, от каросерията наскачаха хора и започнаха да разтоварват пластмасовите бидони. Водолазното оборудване беше последно.
Паске може и да беше пропуснал мишените си в Монтего Бей, но се бе заклел да изтрие срама с тази мисия. Базен му я бе поверил и Паске нямаше намерение отново да разочарова ментора си.
Подобно на повечето офицери на Базен, Паске бе получил част от обучението си в чужбина, след което се бе върнал в Хаити. Той самият беше служил във френския флот. Всички пехотинци се набираха от Хаити и се обучаваха в страната с идеята, че трябва да бъдат напълно верни на Базен. Дори при най-малкия намек за предателство целите им семейства щяха да бъдат избити. Макар че повечето войници не се нуждаеха от подобно насърчаване заради доброто заплащане, от време на време някой трябваше да послужи за пример.
Мисията беше планирана набързо веднага щом Доктора беше научил за възможността на борда на „Рорайма“ все още да има сведения за комплекса Оз. Паске виждаше, че „Орегон“ вече е хвърлил котва недалеч от мястото, където според картата се намираше потопеният кораб.
В морето не можеха да се сравняват по огнева мощ с подобен кораб, поради което трябваше да намерят някакво импровизирано решение. Благодарение на безпрецедентните умения на Доктора в наблюдението планът се получи доста добър.
След като пристигнаха в Мартиника с втория самолет на компанията на Базен, те влязоха в един склад във Фор дьо Франс, откъдето откраднаха двайсет празни пластмасови бидона, с каквито се транспортираха кафе и захар. След това ограбиха друг склад на компания, която щеше да започне прокопаването на нов пътен тунел в южната част на острова.
Последната им спирка беше на дока на туристическата фирма „Вю Су“. Там беше завързана гордостта на компанията, бяла дизелово-електрическа подводница SC-50. Уникалният и дизайн беше идеален за целите на Паске.
През повечето дни фирмата разхождаше по трийсет туристи из пристанището на Сей Пиер, за да разгледат претърпелите корабокрушение кораби, без дори да си намокрят краката. Основното помещение във формата на цилиндър, където се настаняваха пътниците, беше поставено върху два плоски отгоре понтона като катамаран с голяма платформа отзад, на която можеха да се устройват празненства, когато подводницата излизаше на повърхността. Понтоните бяха разширени в двата си края и цялата подводница приличаше на състезателна кола от Формула 1, чак до сините ивици по перките.
Пътниците седяха обърнати към големите прозорци от двете страни, а подводницата се управляваше голямата стъклена кабина на носа. За разлика от повечето увеселителни подводници, които трябва да бъдат теглени до местата за наблюдение и да се спуснат на ограничена дълбочина с помощта на акумулатори, SC-50 имаше дизелови двигатели, които й позволяваха да стигне до корабокрушенията на собствен ход, преди да се потопи.