Докато слизаше от камиона и вдигаше качулката на дъждобрана си, Паске получи есемес, че самолетът е кацнал на остров Доминика на трийсетина километра на север и е готов за операцията. Като имаше предвид каква каша щеше да представлява тя, измъкването от Мартиника щеше да е проблем след края на мисията. Най-сигурното решение бе да откраднат скутер и да стигнат до Доминика, след което напускането на острова по въздух щеше да е значително по-лесно.
Двамата мъже на подводницата миеха палубата в очакване на туристическите групи, първата, от които щеше да пристигне след петнайсет минути. И двамата бяха облечени в бели униформи с еполети, целящи да създадат у гостите впечатлението, че участват в професионална операция.
По-възрастният, когото Паске разпозна от уебсайта като собственик и капитан на подводницата, остави парцала, когато видя шестима мъже да слизат от камион при дока. Той наметна мушама и се подаде през люка. Колегата му направи същото. Паске се усмихна, докато приближаваше.
— Bonjour, Capitaine Batiste — поздрави той и продължи на френски: – Бихме искали да използваме подводницата ви.
— Съжалявам, но днес сме изцяло ангажирани – отвърна Батист. – А тъй като има вълнение, ще се наложи да отложим първото излизане.
— Жалко. Няма значение. Така или иначе ще я вземем.
Паске извади пистолет и го насочи към капитана, който автоматично вдигна ръце. Беше разтревожен, но бе стар морски вълк и не изпадна в паника. Колегата му обаче се разтрепери толкова силно, че Паске си помисли, че ще повърне.
— Какво искате? – попита Батист.
— Казах ви, искаме подводницата ви. И вие ще я управлявате.
Батист погледна тежките бидони, които хората на Паске търкаляха към задната палуба и понтоните.
— Ами ако откажа?
— Ще убия онова треперещо подобие на човек.
Безизразната физиономия на Батист се стопи.
— Моля ви, недейте! Той ми е син,
— Тогава изпълнявайте и никой няма да пострада. – Паске се обърна към един от хората си. – Отведи ги вътре. Накарай Батист да върже очите на сина си.
Паске остана да наглежда товаренето на бидоните и се погрижи да бъдат разположени равномерно, преди да бъдат завързани. Нареди да сложат последния вътре. Отвори го и огледа динамита, предназначен за прокопаването на тунела. Детонаторът отгоре беше предварително настроен за шейсет минути, подобно на детонаторите в другите бидони. С едно натискане на копче в джоба му всички щяха да започнат обратно броене.
Хората му качиха водолазното оборудване на понтоните. Те щяха да останат там по време на подводното пътуване и да бутнат бидоните, когато подводницата се озове над останките на „Рорайма“. Всички имаха най-модерните слушалки с микрофони, които им позволяваха да общуват дори със сложени дихатели и маски. Сигналите се предаваха ултразвуково през водата до приемниците, закрепени за ремъците на маските.
— Доведи ми Батист – нареди Паске на един от хората си.
Показа на капитана бидона и съдържанието му.
— Този динамит ще остане вътре в подводницата с теб и сина ти. – Паске вдигна някакво устройство и го закрепи с магнит за корпуса. – Това е акустичен предавател, който използва метала като говорител. Аз ще остана отвън на понтона и ще предавам нарежданията си, а ти ще управляваш. Ако се отклониш по какъвто и да било начин от инструкциите ми, просто ще отплуваме и ще задействаме експлозивите. Разбра ли ме?
Батист кимна безмълвно и беше отведен обратно в кабината. Паске затвори бидона.
В действителност нямаше как да задейства дистанционно експлозивите, след като се озоват под вода. Радиовълните не можеха да пътуват под водата и той нямаше друг начин да дава сигнали на детонаторите, поради което се налагаше да рискуват със синхронизирани таймери. Бидоните щяха да бъдат пуснати върху останките и едновременните експлозии щяха да превърнат „Рорайма“ в купчини стомана. Щяха да са нужни седмици, докато бъдат преровени, за да намерят евентуалните сведения за проекта „Сентинел“, криещи се на кораба.
След като спуснеха всички бидони върху „Рорайма“, Паске щеше да накара Батист да откара подводницата на дъното. Беше поставил на прозореца малко взривно устройство, което щеше да задейства. Екипажът на „Орегон“ щеше да се опита да спаси давещите се заложници, докато той и хората му се отдалечават. Бидонът в подводницата щеше да експлодира няколко минути по-късно заедно с останалите. Това щеше да е идеалното отвличане на вниманието, през което време щяха да се измъкнат.