— Качих заглавието в преводача на телефона си, но не знам доколко се справя с научната терминология. Ще имаме по-точен превод, когато се върнем на
„Орегон“.
— Засега и приблизителен превод върши работа.
Ерик погледна намръщено екрана.
— „За посоката и възприемането на малките атомни частици и радиоактивното разпадане“.
— Какви са тези „малки атомни частици“?
— Не знам. Няма онлайн резюме, ако по онова време изобщо са писали резюмета. Може да означава субатомна частица.
— Това не ни е достатъчно да продължим. Защо Кензит иска така отчаяно това да остане тайна?
— В колежа изучавах тази епоха на физически експерименти и тя наистина е била вълнуващ период за науката. – Ерик се оживи, докато говореше по темата. – В рамките на десет години, от 1895-а до 1905-а, са били направени някои от най-ключовите открития и хипотези. През 1895 г. Вилхелм Рьонтген открил рентгеновите лъчи. На следващата година Анри Бекерел и Мария Кюри установили, че определени химични елементи излъчват лъчи, които осветявали фотографските плаки, и нарекли явлението радиоактивност. През 1897 г. Дж. Дж. Томсън открил електроните. Ърнест Ръдърфорд продължил труда им и през 1899 г. установил, че уранът излъчва алфа-лъчи и бета-лъчи. И така нататък до 1905 г., когато един служител от Швейцарското бюро за патенти в Берн публикувал своята специална теория на относителността.
— Не знаех, че Айнщайн е бил швейцарец.
— Мъчил се е да отърве казармата. Преместил се в Швейцария от Германия. Доста иронично, като се има предвид, че той се смята за бащата на атомната бомба.
— Къде във всичко това е мястото на Гюнтер Лутцен?
— По онова време Берлинският университет е бил един от основните центрове по теоретична ядрена физика и квантова механика. Макс Планк е бил един от първите физици, приели теорията на Айнщайн, която била посрещната изненадващо противоречиво. Планк, който по-късно спечелил Нобелова награда за физика, бил и професор в университета. Ако Лутцен е работил по дисертацията си там, значи е бил сред някои от гигантите в областта.
— Ако работата на Лутцен е била толкова епохална, защо не сме чували за него?
Ерик сви рамене.
— Прегледах набързо литературата. Никога не е публикувал каквото и да било, а дисертацията му не се цитира в статиите на други учени. Ако нещо не се появи в научно издание, то на практика не съществува. Възможно е Лутцен да е подготвял откритията си за статия, когато е загинал. Те може да са описани в дневника, попаднал у Кензит. Възможно е също работата му да е била прекалено повратна.
— „Прекалено повратна“ ли?
— Възможно е идеите на Лутцен да са били толкова новаторски, че да е имал проблеми с публикуването им. Енрико Ферми, един от учените, работили върху проекта „Манхатън“, представил през 1934 г. статия за списание „Нейчър“, в която обяснява строежа на атома такъв, какъвто го знаем днес, и тя била отхвърлена като „прекалено отдалечена от реалността“. Ако работата на Лутцен е изпреварила времето си, вероятно той се е опитвал да намери повече доказателства в своя полза.
— В Карибско море?
— Няма как да знаем какво е търсил, докато не видим дисертацията му.
— Ще ни трябват само няколко минути с нея – каза Хуан. Очилата с камерата още бяха у него. Когато стигнеха библиотеката, щяха да поискат дисертацията и тя щеше да им бъде доставена на масата. Хуан щеше да я прелисти, за да направи снимки с висока резолюция на всяка страница, след което да прати документа на Овърхолт за пълен превод от ЦРУ.
Хуан намери място за паркиране на улицата пред центъра „Грим“ – сива бетонна сграда, цялата в прави ъгли и тесни цепки вместо прозорци. Предвид аскетичната фасада, името на центъра изглеждаше още по-подходящо.*
[* Мрачен, суров (англ.), – Б.пр.]
Двамата с Ерик влязоха вътре и тръгнаха към рецепцията, като изтръскваха снежинките от дрехите си. Насочиха ги към библиотекар на шестия етаж, който можел да им помогне със специалните колекции.
Пътят им минаваше през централния атриум на сградата и Хуан за момент се стъписа. За разлика от студената и неприветлива външност на центъра, атриумът бе изумително архитектурно постижение, изпълнено с топлина и светлина. От партера започваха терасите на читалните, същинска гора от зелени маси, издигаща се до шестия етаж. Стените бяха облицовани с дърво и голяма част от осветлението се осигуряваше от големите прозорци на тавана. Дебелите килими заглушаваха шумоленето на хартията и водените шепнешком разговори.
Когато стигнаха библиотекарската станция, някаква студентка с плитки и табелка с надпис „Трета“ каза нещо на немски. Макар да говореше свободно испански, руски и арабски, немският на Хуан беше слаб.