— Надявам се, че говорите английски – каза той.
— Английски, да – отвърна тя с усмивка и силен акцент. – Малко.
— Бихме искали да видим една дисертация от 1901 г. на докторант на име Гюнтер Лутцен. – Ерик й показа заглавието.
Грета сбърчи чело и погледна Хуан.
— И вие ли искате този документ?
— Мускулите на Хуан се напрегнаха.
— Какво означава „и вие ли“?
— Преди няколко минути дойде някакъв мъж, за да го види. Библиотекарят, хер Шмид, току-що го заведе.
— Как изглеждаше този мъж?
— Той е… о, как се казваше… schwarz? – Тя потърка кожата на ръката си и посочи един черен телбод.
— С тъмна кожа ли? – попита Хуан.
Грета кимна.
— Ja. Много тъмна.
Базен. Беше предвидил отново действията им въпреки всички предпазни мерки на Хуан. Ако се добереше до дисертацията и я унищожеше, мажеха да изгубят последната връзка между Гюнтер Лутцен и Лорънс Кензит.
— Къде отидоха?
— В архива на този стаж – каза тя, объркана от внезапната настойчивост на Хуан. – Натам. – Грега посочи към другия край на сградата.
Хуан и Ерик се втурнаха по коридора. Когато останаха сами, Хуан спря и дръпна крачола си, за да стигне до скрития панел на бойния си крак. Извади „Колт Дефендър“ 45-и калибър и затвори отделението на крака, като скри оръжието под якето си. Ерик не беше въоръжен, но и не го биваш особено с оръжия, тъй като не беше обучен за бой. Хуан си помисли дали да не го прати да извика охраната на библиотеката, но тя също щеше да е невъоръжена. По-добре беше да се обадят в полицията, но докато тя пристигнеше, всичко щеше да е приключило.
Въпреки това Ерик не можеше да дойде с него с празни ръце. Хуан извади пакета С-4, капсул-детонатора и ключа за активиране и ги напъха в ръцете му.
— Какво да правя с това? — попита Ерик.
— Не съм сигурен. Ще измислиш нещо. Стой зад мен.
Продължиха към врата с надпис „Archiv“ Хуан я отвори предпазливо, смазаните панти не издадоха никакъв звук. Той приклекна и пристъпи вътре с насочен напред пистолет. Огледа бързо дългото помещение, пълно с купчини подвързани дисертации и редки книги.
Запромъква се покрай рафтовете, докато не стигна до края, а Ерик тръгна в другата посока. Хуан се огледа наоколо и видя Базен зад висок слаб мъж, който трябваше да е Шмид. Нямаше някакви угризения да застреля убиец като този без предупреждение, но Базен бе почти напълно скрит зад библиотекаря, който стоеше с гръб към Хуан и с вдигнати ръце.
Базен беше насочил пистолет към него. Дисертацията беше в другата му ръка.
Хуан нямаше време да заеме по-удобна нотния за стрелба.
— Пусни го, Базен! – извика той, готов да открие огън.
Базен опря дулото в слепоочието на очилатия мъж, като внимаваше да държи ужасения библиотекар между себе си и Хуан. Лицето му бе напълно скрито зад главата на Шмид. Дори с лазерния мерник „Кримсън Трейс“ на колта си Хуан нямаше възможност да стреля. Лакътят на Базен се помръдна, сякаш пъхаше дисертацията под мишницата си.
В архива вероятно нямаше никого друг.
— Дойде по-бързо, отколкото очаквах, Кабрило – каза Базен с френски акцент, докато пристъпваше към една врата в противоположния край на помещението.
— Откъде разбра, че ще дойда?
— А, това е въпросът, нали? – Базен продължи предпазливо към вратата.
— Не би могъл да го направиш с подслушване на комуникациите ни.
— Определено е загадка. Онзи номер с идентифицирането ми с очилата беше доста добър.
— Даваш си сметка, че никога няма да успееш да се измъкнеш от Германия.
— Това не ме безпокои.
— А какво те безпокои?
Базен стоеше до вратата.
— Нищо, когато имаш предимства като моите.
— Знам, че работиш за Лорънс Кензит.
— И без дисертацията няма да научиш нищо повече.
До вратата имаше полирана метална табела с името на департамента в следващото помещение. Хуан различи лицето на Базен в отражението.
— Базен, виждам те.
Базен погледна към огледалната повърхност.
— Ще трябва да застреляш него, за да стигнеш до мен.
— Нямам предвид това. – Хуан насочи пистолета към табелата. Изчака Базен да го погледне подигравателно и включи лазера.
Базен изкрещя, когато мощният лъч го заслепи, и пусна Шмид, който се втурна панически към Хуан. Нямаше начин да стреля, докато библиотекарят не се махнеше.
— Долу! – извика Хуан. Шмид се препъна в собствените си крака и се просна на пода, като удари главата си в един метален рафт. Хуан най-сетне имаше пряк изглед към Базен, който продължаваше да примигва, заслепен от лазера.