Вратата към коридора се отвори и през нея се втурна друг хаитянин, стрелящ с два пистолета. Хитрият Базен беше печелил време в очакване човекът му да пристигне и да изненада Хуан отстрани. Хуан имаше време само за два изстрела напосоки, преди да се хвърли към най-близкото укритие.
В същото време пакетът С-4 прелетя над рафта и падна до мъжа с двата пистолета. Той изгледа с любопитство устройството, преди то да експлодира.
Взривът го запрати като парцалена кукла към рафта, който падна, събаряйки и други рафтове като плочки за домино.
Базен се възползва от суматохата и се шмугна през вратата.
— Ерик! – извика Хуан. – Добре ли си?
— Нищо ми няма. Само съм малко натъртен от книгите.
Хуан вдигна на крака замаяния Шмид и посочи към Ерик.
— Помогни му. — Библиотекарят кимна и Хуан се втурна през вратата след Базен.
Излезе в коридора и видя хаитянина да тича към ъгъла. Щом го зърна, Базен смени курса и стреля в стъклото на прозореца, гледаш към централния атриум. Скочи на една маса и се затича покрай студентите, които вече бягаха към изходите, изплашени от взрива и стрелбата.
Хуан се втурна след него. Студентите долу му пречеха да стреля по Базен, който скачаше от една тераса на друга.
Хуан беше една тераса зад него. Скоковете им от ниво на ниво бяха като синхронизирани. Когато стигна партера, Базен не се насочи към главния вход, през който бягаха студентите, а свърна към аварийния.
Хуан нахълта през вратата секунди по-късно и се озова в почти снежна буря. Вятърът виеше, ледените снежинки бодяха като игли откритата му кожа. Единственото хубаво нещо на това време беше, че можеше да прецени накъде точно е тръгвал Базен.
Спринтира след пресните следи.
35.
Мартиника
Макс следеше работата от инженерната си станция в оперативния център. Според последните съобщения на водолазите на „Рорайма“, вдигането на срутените стоманени греди беше приключило и почваха да копаят останките там, където бяха засекли радиация и бяха открили обектива на фотоапарата. Еди и Линк се канеха да слязат долу за втори път и да се присъединят към търсенето. Ако бяха останали запазени кутии, те би трябвало да са сравнително плитко, тъй като пътническите каюти се намираха в горната част на кораба.
— Макс – с необичайна тревога го повика Марс Мърфи. – По-добре ела да видиш това.
— Да няма повишаване на радиацията? – попита Макс, докато вървеше към него.
— По-лошо. Току-що получих имейл.
— От кого?
— Това е първият проблем. Не знам.
Когато стигна до станцията на Мърф. Макс моментално видя втория проблем. Имейлът съдържайте две прикрепени снимки. Първата показваше вътрешността на туристическа подводница с две редици хора, седнали е гръб едни към други, със завъртани отзад ръце и превръзки на очите. На заден план се виждаше пластмасов бидон за транспортиране. Втората снимка показваше какво има в бидона. Динамитът беше достатъчен да направи подводницата на парчета.
Текстът беше само един ред: „Стойте настрана или те умират“.
— Смутеният Мърф вдигна ръце.
— Това е личният ми адрес в Корпорацията. Би трябвало да го знаят само хората на този кораб.
Имейлът беше още едно потвърждение, че сигурността им е компрометирана.
— Какво иска да каже с това „стойте настрана“? – попита Мърф.
Макс се обърна към Линда.
— Покажи ми пристанището.
На основния екран се появи картина от една от камерите на палубата. Тя се завъртя от ляво надясно, докато Макс не забеляза странен бял съд в далечината, който бавно се движеше към тях.
— Увеличи.
Линда увеличи образа, докато не видяха ясно подводница с понтони като на катамаран от двете страни, плаваща през неспокойното море. Въоръжени мъже с водолазни костюми стояха на понтоните сред десетки бидони като онзи от имейла. Всеки от тях несъмнено бе пълен с експлозиви.
— Ще взривят „Рорайма“ – каза Линда.
— Наистина почва да ми писва, че Кензит винаги знае къде отиваме и какво ще правим – промърмори Мърф.
— Това е изисквало планиране – съгласи се Макс. И може просто в последната минута да са се сетили да отвлекат подводница и да я натъпчат с динамит. Още от самото начало са знаели, че идваме насам.
— Което означава, че Кензит знае какво търсим – заключи Мърф. – Унищожаването на „Рорайма“ е единственият начин да ни попречи да го намерим.
— Освен това трябва да е наясно поне донякъде със способностите ни. Именно затова хората му са взели заложници. Знаят, че бихме ги торпилирали веднага щом разберем, че са те.