Очакват нещо, мислеше Льки.
То дойде внезапно.
Две струи въглероден двуокис се появиха една след друга от дясната страна на Динго и линията на полета му промени посоката си към позицията на младия член на Съвета. Лъки стисна ракетния си пистолет, за да бъде готов да стреля надолу и избегне сближаването. Най-безопасната стратегия, мислеше той, бе да направи точно това, да се премества в друга посока възможно най-бавно и най-малко, за да пести въглероден двуокис.
Но изстреляната от Динго линия въглероден двуокис се движеше напред, а в същото време той се движеше наляво и по подобен начин се преместваше и тя. Двете движения взети заедно я преместваха право към Лъки и тя удари декоративната изпъкналост на лявото му рамо. Лъки я почувствува като рязък удар. Кристалчетата бяха малки, но се простираха на мили разстояние и се движеха със скорост много мили в секунда. Всичките се удариха в скафандъра му за време, което изглеждаше по-кратко от мигване на окото. Скафандърът на Лъки затрепери и в ушите му прозвуча ревът на зрителите.
— Ти го улучи, Динго!
— Какъв изстрел!
— Право към поста. Погледнете го!
— Изстрелът бе великолепен! Великолепен!
— Вижте го как се върти!
Приглушени от тези викове се чуваха и мърморения, които не бяха така въодушевени.
Лъки се въртеше или на него по-скоро му се струваше, че се върти небето заедно с всичките му звезди. През лицевото прозорче на шлема му те се виждаха като бели ивици, сякаш самите те бяха трилиони кристалчета от въглероден двуокис. Не виждаше нищо друго освен неясни очертания. Сякаш ударът бе отнел за момент способността му да мисли.
Удар в диафрагмата и друг в гърба го изпратиха, още както се въртеше, с голяма скорост по пътя му в космоса.
Трябваше да направи нещо, иначе Динго щеше да го превърне във футболна топка, летяща от единия до другия край на Слънчевата система. Лъки се премяташе по диагонала ляво рамо — дясно бедро. Той насочи ракетния пистолет в посока обратна въртенето си и на светкавични импулси изхвърли струи въглероден двуокис.
Звездите забавиха въртенето си до величествен марш, който ги превърна в рязко разграничени точки. Космическото небе придоби познатия си вид.
Една звезда блещукаше. Беше твърде ярка. Лъки знаеше, че това е собственият му пост. Почти диаметрално насреща му гневно се червенееше сигналната светлина от тялото на Динго. Лъки не можеше да се хвърли назад отвъд поста, защото в такъв случай дуелът щеше да завърши, а той да загине. Отвъд поста и до една миля от него бе стандартното правило за край на борбата. Нито пък, от друга страна, можеше да си позволи да се приближи до своя противник.
Лъки вдигна ракетния пистолет над главата си, натисна спусъка и изброи шестдесет секунди преди да го освободи. В продължение на цяла минута при ускорението надолу той чувствуваше налягането върху шлема си.
Това беше отчаяна маневра, защото изхвърли половичнасов запас от газ за една минута.
— Ти, жалък страхливецо! Ти, измамнико! — изрева Динго с дрезгав глас.
Виковете на зрителите също се издигнаха до кресчендо.
— Вижте го как бяга!
— Мина покрай Динго! Динго, хвани го!
— Хей, Уилямс! Започни да се биеш!
Лъки видя отново неясните пурпурночервени очертания на своя противник. Трябваше да поддържа движението. Нищо друго не можеше да направи. Динго беше експерт и можеше да улучи минаващ покрай него метеорит с големина един инч. Той самият, помисли Лъки печално за себе си, би било добре, ако улучеше Серес от една миля. Лъки използуваше ракетния си пистолет като го насочваше ту наляво, ту надясно.
Това не променяше положението. Струваше му се, че Динго е в състояние да предвиди движенията му; да му пресече пътя и безмилостно да го атакува. Почувства как челото му се покрива с малки капчици пот и внезапно усети тишината. Не можеше да си спомни точно мига, в който настъпи, но тя бе дошла като прекъсване на нишка. Допреди миг се чуваха виковете и смехът на пиратите, а сега цареше само мъртвата тишина на космоса, където никога не можеше да се чуе звук.
Беше ли минал извън обсега на корабите? Невъзможно! Радиото в скафандъра, дори и най-простото, имаше обхват хиляди мили. Той завъртя до максимум копчето за чувствителност върху гърдите си.
— Капитан Антън!
Отговори му обаче гласът на Динго:
— Не викай! Чувам те!
— Почакай — рече Лъки. — Радиото ми не е нещо в ред.